Любов от пръв поглед/A love of first sight

Седма глава

    Седя пред бюрото си, което  е  толкова отрупано с тетрадки,папки и листове , че има сериозна заплаха да се прекърши на две. Забила съм невиждащо поглед в домашното си и изобщо не мога дори да се концентрирам, че да напиша и една дума. Ваканцията буквално се изплъзна между пръстите ми и утре съм обратно на училище. А времето отлетя толкова бързо, защото тренировките в залата изпиват цялата ми енергия. Буквално. Очевидно тялото ми не е свикнало на такъв вид натоварване и съм си докарала зверска мускулна треска.Но това ще го преживея. Общуването с всички тези хора (точно така, екстроверт съм, мразя хората) и особено с Андрей ще ме побъркат.
Да не останете с впечатлението, че само се оплаквам и мрънкам. Напротив, даже се старая. Упражнявам стъпките допълнително вкъщи, за да ги науча и да не изоставам от останалите. Може би се кординирам по-бавно от другите, но полагам усилия. Освен това, вече не се старая само за себе си. Не искам партньора ми да изостава. За трите тренировки успях да разбера, че той е наистина много добър в това което прави, а единственото което правя е да го тегля назад. Което, както можете да предположите, ме кара да се чувствам не само некадърна, но и пречка. Андрей често ми отправя критики и не особено ведри погледи и когато не е  прекалено обидно, дори ми е забавно. Имам предвид, това да ми се цупи постоянно, на моменти просто ме кара да се смея. В крайна сметка съм дошла да се уча, нали? Това че той е научен не е мой проблем. Или е? Но гадното е, че не мога да се сърдя: да, неприятно ми е,но пък съветите му от време на време ми помагат (или поне когато благоволи да ми ги даде). И да не останете с впечатление, че се разбираме. Нищо подобно. Даже напротив. Което май ме тормози най-много от всичко. Наистина не разбирам какво толкова съм му направила. Да не съм первектната партньорка, но ако имах избор, едва ли и аз бих избрала него. Макар всеки път да го поздравявам и да го питам как е, и също така да използвам вълшебните думички и да посрещам всичките му забележки с усмивка, той се държи все така дистанцирано. Забелязвам, че с момчетата и особено с Мария си говори, в което разбира се няма нищо лошо, но незнайно защо ми прави лошо впечатление.  По-рано днес директно го попитах дали има някакъв проблем, но единственото което последва беше изсумтяване на „Никакъв”. Както и да е. Все тая.
Връщам си мислите обратно към домашното, което утре трябва да предам, а съм до под кривата круша с него. И докато тракам с химикалката по листа, чувам входната врата да се отваря. Ууу, мама се прибира. Отивам при нея и я прегръщам, но когато влиза в стаята ми се започва.
-Вивиан, каква е тази кочина?-  пита с възмущение, което много добре знам, че е престорено.
- Много прилича на тази в твоята стая – затапвам я в отговор. Уж аз съм ученичката, а при нея има повече писания и от при мен.
-Е, как беше днес на тренировки – сменя темата тя.
- Била съм и по-добре – отвръщам и, а през това време телефона ми звъннва. Отивам да вдигна.
- Здрасти, Маги!  -  Провиквам се в слушалката.
-Ще остана без тъпанчета, Вив – мрънка в отговор тя – Как минаха тренишровките? О, пак ли този въпрос.
-Била съм и по-добре -  отвръщам и, а майка ми се провиква,че същото съм казала и на нея. О, я да млъква.
- Вивиан, стегни се. Днес говорих с Ана и каза, че се справяш добре.
- Долна лъжа! Ужасна съм, Маги! Трудно им смогвам на темпото, греша постоянно, а партньора ми с нищо не ми помага! – изливам си мъката бързо.
- КАЗАХ  ТИ ДА СЕ СТЕГНЕШ! На никой в началото не му е лесно и всички сме бъркали. Спри да гледаш другите, а гледай себе си. Ще свикнеш, обещавам. Само си дай време- впуска се в успокояващи речи приятелката ми.
-Фактът, че все още не съм си дала молбата за напускане означава, че съм си дала време. А сега, ако нямаш намерение да ми помогнеш с есето по български, ме остави намира- продължавам да викам, вече на шега.
-Махам се! -  изписква Маги. Макар и много умна, никога не е обичала българския език като предмет. За разлика от мен. Попринцип го обожавам, но точно днес мисълта ми не тече правилно.
-Приятелката ти е права -  казва ми майка ми зад гърба ми, което ме стряска, защото мислех, че е излязла от стаята преди малко.
-За кое?
-Отпусни се и всичко ще бъде наред. И ако не се разбираш с партньора си,може би трябва да смениш подхода си. Излезте някъде,опознайте се. Така ще свикнете един с друг.
Тя излезе и вече съм напълно убедена, че клинично доказано няма мозък. Добре де, преувеличих. Тя просто не познава Андрей. Иначе би била на съвсем друго мнение. По-вероятно е от чешмата ни да потече Хайнекен, отколкото аз и той да разговаряме нормално.