Любов от пръв поглед/A love of first sight

Тридесет и първа глава

Тази сутрин ставам рано, въпреки че не се налага. Просто ми се иска да се насладя на малко свободно време, в което не ми се налага да правя нищо. И се справям отлично. Закусвам си, пия си кафето, слушам си музика... И изведнъж, на цялата тая прекрасна картинка се явява майка ми. Какво прави будна в осем сутринта, в почивен ден, не мога да кажа. Обаче ми разваля времето насаме със себе си.

Разказва ми малко за романса с нейния принц и ми съобщава, че скоро пак ще идват на вечеря. Изглежда вече нещата между тях наистина са сериозни. Не мога да преценя обаче колко бързо се развива всичко това.
Разбира се, радвам се да виждам мама щастлива. Да, на моменти се държи всякаш е на моята възраст, но какво е любовта, ако не ти промие мозъка.
Това което ме тревожи обаче, че тъкмо започвам нов етап от живота си, който се развива по-добре от предишните. Танците, Андрей, завършването догодина...Не ми се иска нещо да се обърка, ако решат да се местим. Едно такова събитие ще създаде тотална каша. Не че някой е тръгнал да купува къщи, мама дори не споменава нищо за съвместен живот, но аз съм си такава. Винаги премислям нещата още преди да са станали.
Не и споделям притесненията си, защото предполагам че няма да ме разбере. Аз самата не се разбирам.

Опитвам се да оставя тези мисли настрана и да се концентрирам върху предстоящия концерт. Които е утре, и днес ни е последната тренировка преди него. Да си кажа правичката, от сега ми е притеснено. Ще ми е за първи път да се представям пред публика, откакто съм в Академията. И първия път в който ще танцувам пред публика. Да..леко притеснително.

Тази тренировка далеч не минава блестящо. Преди месец проблема би бил в това, че не си знам стъпките или че не ги правя както трябва. Но сега не е това. Сега проблема е, че нямам представа как точно да се държа по време на тренивовката. Виждам, че и Андрей има същия проблем. Постоянно се чудя къде, как и по колко време мога да го докосвам без да е подозрително. Или с други думи, двамата сме се записали в клуба "Пречат ми ръцете".

Освен това мисля, че Ана ни е нарочила. Постоянно, ама постоянно ни гледа. Следи ни с поглед всяка крачка. Знам че жената не е глупава и със сигурност е забелязала, че сме неестествено дистанцирани, рядко си говорим и сме потайни.

Виждам обаче, че това положение изнервя и приятеля ми. Знам, че му се налага да крие къде и с кой прекарва времето си, което още повече го товари, но той не се оплаква. Даже напротив, когато сме заедно е позитивен и ме кара да се чувствам като най-специалния човек на тази Земя.