Любов от пръв поглед/A love of first sight

Двадесет и първа глава

Оглеждам се критично в огледалото в банята. Изглеждам като пребита. Буквално. Нека забравим за недоспалия ми вид и кръговете под очите. Тялото ми е „разкрасено” със синкаво лилави петна, които ми служат за доказателство, че вчерашния ден се е състоял. За добро или за лошо си мисля, че ако някой ми беше казал че това ще ми се случи, най-вероятно щях да му се изсмея в лицето. Но е факт, че Теодор ме нападна, а също че и Андрей ме спаси. Гледайки гърба си в това състояние осъзнавам с каква жестокост се отнесе онзи непрокопсаник с мен. Това си е чисто физическо насилие, и макар вчера страхът да ми беше попречил да почуствам болката, тази сутрин едва станах от леглото. Сещам се за Андрей и сцепената му глава и се натъжавам. Вероятно и него го боли, а не го заслужава.

Тази сутрин обаче ставам рано, защото колкото и да ми се иска да се заровя под завивките и изобщо да не ставам, животът продължава.
В началото на втория срок, още преди да започна да тренирам модерни танци, се записах за доброволец в библиотеката за през лятото. Трябва ми препоръчително писмо, а това ми се видя лесен начин да си го получа. Освен това колкото повече и различни извънкласни дейности имаш в характеристиката си, толкова по-добре. Но сега, когато имам и плътен график с тренировки ми се струва трудничко да съчетавам и двете неща. Днес ми е първия ден и ще отида още щом отворят за да уговорим графиците.

Обличам си дълъг черен клин и бяла тениска с къс ръкав, слагам си малко грим и излизам. Страшна жега е, но поне тоалета ми прикрива всички синини и рани. Не ми се иска да правя лошо впечатление като изглеждам всякаш съм жертва на домашно насилие още в първия ден. Отивам в библиотеката и първо минавам през кабинета на директорката, за да говоря с нея. Тя се оказва любезна и ми обяснява в какво се състои работата ми тук. Ще подреждам книги и ще помагам за организираните събития  в детския отдел. В графика записва че съм на стаж от 9 до 2 от понеделник до петък, но тя ми каза че когато си свърша работата съм свободна, след което ме праща в заемната.

Знам че ми е едва първия ден, но съм сигурна че съм взела добро решение като се записах тук. Ще съм заобиколена от книги, ще мога да се докопвам до най-новите издания  без проблем и ще мога да помагам на децата да рисуват или моделират. Освен това почти всички са изключително мили и лесно може да си говоря с тях. Като цяло днес си говорих с двете жени, и подреждах новите книги които тази сутрин пристигнаха. Даже успявам да взема една за да я прочета. Всъщност започнах да я чета още докато бях на стажа.

Вървя към залата с бодра крачка. Днес е хубав ден, савършено различен от вчерашния и гледам да му се радвам. Радвам се че бързо се съвземам от случилото се. Реално погледнато няма какво да го мисля. Късмета ме е целунал и трябва да се възползвам. Още щом влизам и поздравявам, чувствам прилив на енергия. Имам чувството, че мога да танцувам цял ден. Което между другото не е никак лоша идея, тъй като изоставаме с измислянето на хореография.

Андрей влиза, а аз буквално се мятам на врата му. Нямам представа какво ме прихваща, най-вероятно заради случилото се вчера, но го чувствам странно близък.  Той разтрива гърба ми с ръка, но докосва натъртено място,където усещам болка и затова го пускам. Оплаквам се от това че съм сама вкъщи, той на мен за това как се наложило да стане рано, тъй като правят ремонт вкъщи и.. И така и не си довършваме разговора, тъй като Ана влиза. В ръцете си държи кутия и ни прави знак да се съберем около нея.

- Реших днес да подходим по малко по-нестандартен начин. За да подобрим кординацията ви ще изпробваме да направим хореографията със затворени очи – обяснява ни тя и се започва тихо шушукане. Чувам как Бела ми шепне „Това просто няма как да стане”. Мен ако питате, от цялата тази работа, най-весело ще и е на Ана. В главата ми вече е изникнала картина на това как се бутаме и падаме едни върху други, а треньорката ни наблюдава отстрани и се залива от смях.

- Така ще се научите да спазвате дистанция и да се ориентирате в пространството – продълфава тя и ни хвърля изпитателни погледи. Ние самите най-вероятно приличаме на банда подплашени зайчета. – Можете да си вземете превръзки от кутията и да опитаме.

Замислям се за миг и си казвам „Може пък и да е забавно”, затова първа отивам при кутията. Оказва се че е пълна с разноцветни шалчета и аз си избирам червено за мен и черно за Андрей. Успокоявам си нервите с мисълта, че най-вероятно е правил това и преди и съответно знае как стават нещата. Както винаги разчитам на неговите напътствия. Освен това като малка бях много добра  когато играехме на Сляпа баба пред блока и се надявам това да ми помогне сега.

- Трудно ли е? – питам партьора си докато му подавам шалчето.

- Нямам представа. Това е нова измислица на Ана – изрича привидно спокойно.
Мен това обаче не ме радва. Мислех си, че знае какво прави. Освен това само на мен ли ми е странно, че говори за майка си с името и, а не с „Мама” или „Майка ми” или нещо такова. Може би защото ни е треньор, а може би има друга причина. Аз със сигурност не бих говорила на майка ми на Изабела обаче. Просто ми е странно.

- Наведи се да ти вържа шала – изкомандвам го след неуспешен опит да се повдигна на пръсти и да прекарам шалчето през главата му. Той изпълнява, а ситуацията ми се вижда толкова нелепа, че чак ме напушва смях.  Набързо връзвам панделка и той се изправя. Гледам какво правят другите и забелязвам, че всичи останали си връзват сами шалчетата. Хора, вземете пример от нас, вижте колко сме задружни. Андрей опипом открива очите ми и ги покрива, а за мен настъпва внезапен мрак. Ох, от сега ми е гадно.

- Като в 50 нюанса сиво – казвам и започвам да се смея.

- Анастейша, ще те заведа в червената стая – отвръща ми с много успешна имитация на гласа на Крисчън докато завързва възел и ми става още толкова смешно.

- Да, сър – вече се заливам от смях.

-  Вивиан, Андрей, може ли малко по-сериозно – скастря ни Ана и захапвам кокалчето на палеца си само и само за да спра да се хиля като напушена. Много ми се искаше да видя физиономията и, но уви, нямам късмет.

Само да ви кажа, това със завързаните очи не е никак лесна работа. Дори не мога да открия къде са ръцете на Андрей, а камо ли да танцуваме. Да не говорим, че поне три пъти го обарах по задника и то съвсем неумишлено. Да не говорим и че се блъскам постоянно и в някой друг, който след незнам колко сблъсъка открих, че е Кристиян. Новата ни тактика с Андрей е да се държим за ръце почти постоянно, всякаш някой от нас вижда и може да води. Така не можем разбира се да си изпълним стъпките, но поне ни е по-спокойно. Като цяло никак не върви добре. Ана постоянно ни дава напътствия за да предодврати евентуални сблъсъци, но не винаги и се получава. Когато приключвиме  махам превръзката и примигвам, за да очите ми да свикнат с светлината и мога да кажа, че всички изглеждат всякаш са преминали през Ада. Определено няма да повторим този опит, но за сметка на това ще има на какво да се смеем дълго време.

Сега треньорката ни възлага задача да правим упражнения за доверие. Тези упражнения странно напомнят на онези клипчета в които момичетата крещят „TRUST” и се хвърлят в нечии ръце. В повечето случаи обаче моментът на изненада е прекалено голям и и двамата падат... да, това ще правим и ние. Не го правим по двойки, а всички заедно, което ако забравим че е забавно, всъщност е много опасно. Не знаеш кой ще ти се хвърли в ръцете, а в един момент забравяш ти в чии се хвърляш. По някое време се отпускам към Вики, но тя очевидно няма да ме хване, а вече съм прекалено отпусната назад, че да се изправя, а я чувам че тя пада. Чакам и аз да падна, но нечия ръка ме сграбчва и изтегля нагоре. Чак когато съм напълно изправена се осмелявам да погледна и виждам че е Андрей. Всъщност го знаех още щом хвана ръката ми. Винаги е Андрей. Вдигам глава и се вглеждам в лицето му.Божичко, има савършени устни. Като цяло чертите на лицето му са красиви, но по особен начин. Не са меки, а по-скоро като изсечени в скала, но въпреки това красиви. Но устните му са наистина перфектни. Проследявам погледа му. Той ме гледа в очите, право в очите.

- Ъъм.., някой от вас двамата няма ли да ми помогне – чувам раздразнението в гласа на Вики и излизам от състоянието си на транс, всякаш някой ме е събудил с кофа студена вода. Какво ме прихваща, защо му зяпам устните?!? Освобождавам се от ръката на Андрей и без повече да го поглеждам се обръщам скомфузено и подавам ръка на Вики. Тя я поема с очевиден укор в очите и става от земята.