Любов от пръв поглед/A love of first sight

Седемнадесета глава

С Андрей действително отработваме стъпката и вече ми се получава значително по-добре,  което е и причина за доброто ми настроение. Останалите идват един по един и са видимо изненадани. Да, Вивиан не само е навреме, но дори е подранила. И за първи път нещо и се получава като хората. Малко след като  всички сме се събрали, Ана влиза и ни съобщава какво ще правим днес. Идва при мен и ме уведомява за отсъствието на Мария и че ще трябва да танцувам с Алекс днес. Само че това не ме смущава изобщо, просто защото вече го знам. Казвам само с устни „Благодаря” на Андрей и изприпквам   при Алекс за да си вляза в новата роля.
- Хей, Алекс !  - поздравявам го ведро. – Готов ли си за най-лошата тренировка в живота си?
- Стига де, тези дни се справяш много добре.
- Това е късмета на начинаещия!
- Хайде, давай да те видим колко си зле – ухилва  се и така нашата тренировка започва.
И наистина можеше да мине и по-добре. Но проблемът си беше в мен, а не в горкото момче, което честичко настъпвах или бутах. Той се стараеше да не обръща внимание на грешките ми и да ми пуска бъзици, за да не се сдухвам прекалено. Всъщност партньора ми може да взима уроци по кавалерско отношение от Алекс. Но пък си бях свикнала с грубиянското отношение на Андрей и сега то ми липсваше.  Истината е че от време на време му хвърлях по някой поглед. Бяха му възложили някаква задача на лаптопа и си я изпълняваше, но го виждах, че и той ни наблюдава. Очевидно чака да избухна в отчаян плач. Ами ще има да си почака.
Ана обявява края на тренировката, но Алекс ме задържа.
-  Ъмм, Вив, свободна ли си днес? – пита ме и примигвам няколко пъти. Той на среща ли ще ме кани?  Защото ако мисли да ме кани ще стане много неудобно. Но от друга страна съм свободна днес, а не искам да лъжа, че не съм.
- Да, защо? – отговарям с въпрос и се надявам да не приличам на пълен дебил. Ох, толкова ми е неудобно.
- Майка ми има рожден ден днес, а още не съм и взел подарък. Мислех си че малко женско мнение няма да ми навреди. – обяснява ми, а аз въздъхвам, на което той се засмива.  Господи, каква съм глупачка.
- Да, разбира се, специалист съм в тези работи – отговарям бързо и отново въздишам. На лицето му се появява развеселено изражение. –  Сега ли отиваме.
- Да, освен ако не искаш да свършиш нещо преди това.
- Не, не – казвам разсеяно. Гледам към Андрей, а той ми кимва, в знак да отида при него. – Ако искаш ме изчакай отвън, сега идвам – казвам на Алекс   и той явно преценява да ме послуша.
- Не беше зле, танцьорке – преструва се на изненадан, когато отивам при него.
- Благодаря – усмихвам се и се покланям театрално.
- Вместо да ми благодариш, помисли какво ще представим на концерта – сопва ми се в отговор.
- Сега пък какво направих – цупя устни в знак, че не е честно.
- Нищо, давам ти поле за изява, а ти още не си си качила задника горе, че да работиш.
Действително оценявам това, че се съгласява да танцуваме заедно и дори ми дава възможността да давам идеи за хореографията, но това  не трябва ли да става по време на тренировките, или и аз незнам кога точно. Ама  не днес ?
- Не може ли утре?  – питам миличко – Обещах на Алекс, че ще му помогна. Вече ме чака.
- Добре. Върви – казва по възможно най-гадния начин, та направо ми иде да се разплача. Добре, Наистина не разбирам какъв му е проблема. За първи път ми се случва да му откажа нещо.  С това сопане вече прекалява. Обаче нямам намерение да седя и да му се моля, затова си хващам нещата и излизам. Виждам как гадно ме гледа и ми се струва, че от тази работа няма да излезе нищо хубаво.  Но съм обещала на Алекс и нямам какво да направя. А и нямам желание да се занимавам.