Любов от пръв поглед/A love of first sight

Тридесета глава

Тананикам си цяла сутрин, докато почиствам хола и спалните. Обожавам да чистя когато няма никой вкъщи. Мога да си надувам музиката и да викам колкото си искам. До края на седмицата няма да ходя в библиотеката, тъй като имаме доста работа в залата и трябва да ходим по-рано, да оставаме до по-късно и да.. Не е лесно броени дни преди концерта.

По някаква случайност вкъщи има и мляко и сметана, затова решавам, че ще възстановя традицията и ще направя кафета за мен и Андрей. И докато ги приготвям говоря с мама по телефона. Не съм говорила с нея откакто тръгна, а това че сега чувала и знам че се прибира,  кара гласа ми да трепери. Нямаше я само два дни, а се случиха толкова много неща. Хей, вече съм с Андрей и положително мисля че мога да и кажа.

- На летището ще се наложи да изчакам около три часа, което означава, че към осем ще съм се прибрала - бърбори ми по телефона, но я прекъсвам и я моля да затворим. Не мога да сляза с всичките тези неща и с кафетата ако ми се налага да държа и телефона. Спринтирам по стълбите и блъсвам с рамо тежката входна врата.
О, Боже мой.
Яркото слънце огрява перфектното ми гадже, стоящо пред входа ми с най-огромният букет цветя който съм виждала в живота си. Гледам като застреляна и отварям уста от изненада, а той се хили самодоволно. В другата си ръка държи кутия, в същия златист нюанс като опаковката на букета. Цялата се изпълвам с топло чувство и краката ми леко започват да поддават.

- Еха - казвам почти без дъх и се чудя дали да се разсмея или да се разплача. Досега  никой не си е правил труда даме изненадва по този начин и наистина съм яко изненадана. А и е дошъл чак дотук...

Андрей явно забелязва че и представа си нямам какво трябва да направя, затова с уверено крачки се приближава към мен и ми подава букета. Оставям чашите с кафе на земята и се изправям. Естествено, аз съм се ухилила до уши.

- За най-прекрасната - казва ми и вече съвсем губя връзка с логичното мислене. Поемам букета неуверено в ръцете си и очите ми се пълнят със сълзи. Тези  дни съм доста емоционална.

- Добре ли си? - пита объркано и застава от едната ми страна. Какво си мисли, че ще припадам ли? А аз ще припадам ли? Хмм, май не. Мозък, моля те работи. Защо все отказваш когато ми трябваш. Същия номер ми прави и на тестовете по математика..

- Разбира се! Имам най-савършеното гадже - отговарям, вече върнала си дар слово и със същата широка усмивка.