Любов от пръв поглед/A love of first sight

Единадесета глава

Излизам от залата с Бела, но се разделяме и аз оставам отпред, за да чакам Надувкото да се натутка.  Опитвам се да не нервнича повече от необходимото, но безуспешно. Пристъпвам от крак на крак и усилено си гриза долната устна, докато не усещам вкуса на кръв в устата си. Уф! Няма ли вече да идва и да приключваме този въпрос. Осъзнах, че с това да приема предложението му, само му давам нов повод за подигравки. Като види колко съм скарана с химията, ще ми се присмива и за това и накрая ще се принудя сама да си изкопая гроба и да се заровя там от срам.
Най-сетне чувам вратата да се отваря зад гърба ми и се обръщам, за да видя Андрей в цялата му прелест и неочарование
-Тръгваме ли? -  пита ме с усмивка, а тъй като съм прекалено изненадана от внезапната проява на добри обноски у него, само кимвам.За кратко вървим в мълчание, което отново той нарушава.
- Тук трябва да пресечем – казва и се насочва към улицата. Тъй като съм се отнесла в собствените си мисли се налага да притичам, че да го догоня. Пресичаме, когато твърде късно чувам, че от моята страна идва кола. Обръщам се и почти усещам как зениците ми се разширяват при вида на червеното волво, което е на път да ни прегази. Като първата глупачка се заковавам на място. И тук вече нещата  се случват като на забавен каданс. Андрей също за част от секундата спира, но явно вече съм преценила опасността и го избутвам напред и отскачам настрани. В ушите ми бучи свистенето на спирачките на колата, а когато отново се обръщам към нея, тя е спряла  точно до чантата ми, която виси отпуснато в ръцете ми. Опитвам се да си поема дъх, но се чувствам всякаш въздуха е заседнал в белия ми дроб.
Вратата на колата се отваря рязко и от нея изкача кокалеста жена на около четиредесет години. Косата и е вързана на висока опашка, която допълнително подчертава конските черти на лицето и.
- Добре ли сте? – започва тя с треперещ писклив глас – Нали не ви ударих?
- Не сте – отвръща глас, който определено не е моя. Андрей наблюдава жената с любопитство, всякаш е някакъв експонат в музей или нещо такова. За Бога, тя щеше да ни убие. Как е възможно с мен да се държи като че ли се опитвам да му извадя душата, а с нея, всякаш са първи приятели. Усещам как адреналина нахлува рязко в тялото ми и измества страха, който изпитвах за живота си само до преди секунди.
- Трябва да внимавате как пресичате -  укорява ни тя, а на мен вече ми кипва.
- А вие трябва да внимавате как карате – кресвам в отговор малко по-силно отколкото е необходимо. Мускулите ми са се изпънали и цялото ми тяло е в бойна готовност.
- Има пешеходни пътеки за вас – казва ми бавно, всякаш съм малко дете и впива очите си в мен.
- А за ВАС има знак с ограничение 30 километра в час в началото на улицата, по дяволите – изплювам почти на един ден и наблюдавам изненаданото и изражение. Ха, ще ми се прави тя на интересна. Не е познала. Хвърлям бърз поглед на Андрей, който изглежда всякаш всеки момент ще избухне в смях. Не го пък какво го прихваща. Като нищо той можеше да е на моето място и живота му да минава пред очите му като на лента.
- Убедена съм, че карахте с повече от 30 километра, нали? – накланям глава, чакайки отговора.Друга кола е спряла зад волвото на дамата и в момента надава клаксон, вероятно защото сме задръстили движението.
- Достатъчно, Вивиан – измърморва Андрей и хваща ръката ми за китката. Сепвам се от този непринуден жест и го поглеждам. За миг погледите ни се засичат, но той се обръща към жената – Извинявайте, че Ви притеснихме -  добавя и ме повежда напред.
- За какво и се извиняваш? – ахвам изненадано – нищо нередно не сме направили, тя можеше да ни блъсне – продължавам да викам истерично,  Той ме дръпва и заставаме лице в лице:
- Можеше, но не ни. Не може да вдигаш скандали на хората по улиците. Някой ден ще те бият много за това нещо. За момент млъквам слисана. Странно ми е той да ми чете морал как да се държа.
- Къде всъщност отиваме? – решавам да си задам въпроса, който щях да питам преди да се опитат да ни блъснат. Майчице, как може да е толкова спокоен, сърцето ми все още блъска в гърдите ми. Като се замисля, реално тя нямаше да ни блъсне. Нито мен, нито него, дори да не го бях блъснала и да не бях отскочила. Всъщност няма как да сме сигурни, но важното е да се успокоя, защото сме си живи и здрави.
- Ще видиш – отговаря ми самодоволно, което  ми подсказва, че има план. Което е супер, защото аз нямам такъв – От къде знаеш, че ограничението тук е 30. В гласа му се долавя голяма доза изненада, което ме кара да се ухиля.
- Ехо, има знаци. Само трябва да гледаш – размахвам ръце с жест, който би трябвало да значи, че е очивидно.
- Аз самият не знаех – засмива се той.