Любов от пръв поглед/A love of first sight

Четиридесет и пета глава

Алармата ме буди още преди да се е съмнало, но не ми е трудно да стана, защото така или иначе не бях заспивала почти цяла нощ от притеснение. Като се оправя (Което се надявам да е навреме) мама ще ме закара на автогарата, от където ще тръгнем за Варна. Ще пътуваме със състезателите от Академията и се надявам да не бъде прекалено неловко. Не за мен, а за Андрей. На мен не ми пука.
След като излизам от банята будя и мама и двете се лутаме насам-натам, оправяйки чантите си като някакви сънени зомбита. И тъкмо се качваме в колата, след като десет пъти ме е проверила дали съм си взела пари, зарядно, документи и всичко друго което ми е необходимо и аз се сещам, че съм си забравила якето горе.
Слънцето още не е изгряло и е тъмно и студено, затова отивам да го взема, а когато се връщам майка ми вече е запалила колата и нервно ме чака.

- Да слушаш треньора си! Не се карай с останалите! Внимавай какво ядеш... - обяснява си тя, но все още ми се спи и по-скоро се опитвам да придремя на седалката, отколкото да чуя какво ми казва. Предполагам че това, което всички родители казват на децата си преди да тръгнат нанякъде. Ако тя беше свободна, щеше да ни закара до Варна и да остане по време на състезанието, но за съжаление не е. Може и да не е за чак толкова голямо съжаление. Достатъчно е, че неговите родители ще са там и най-вероятно ще ни гледат накриво през повечето време.
Обаче пък вчера Оливър ни съобщи, че ще сме в една стая с три легла, което ме накара да си изхвърля кутията с презервативи от куфара. Много гадничко. Мама ме побутва внимателно и вдигам сънено глава.
Излизам от колата и тя ми помага да смъкна куфарите (които са два, защото единия е с костюмите и обувките и по някаква случайност аз нося отговорност за него) и изведнъж еуфорията от предстоящото пътуване измества сънливостта която ме беше превзела. Грабвам двете дръжки и енергично ги тегля към паркираните наблизо автобуси.
Познавам този в който трябва да се кача по това, че някой от Академията са пред него. Всъщност всички. Както винаги, Вивиан закъснява. Нищо ново.
Майка ми отива да говори нещо с Оливър, а аз отивам да сложа куфарите в отделението за багаж.
И тъкмо хубаво съм се надупила за да ги прибера по-навътре, когато нечия ръка ме шляпва по задника.
Разбира се, ясно ми е чия е, затова се обръщам, силно разгневена.

- Какво правиш?! - шепна ядосано, но той стои срещу мен, красив както винаги, във видимо добро настроение и устните ми се разтягат в усмивка, без дори да съм го искала.