Любов от пръв поглед/A love of first sight

Двадесет и седма глава

Офф, вече ми омръзна от този скапан сън.

Поглеждам електронния часовник на нощното шкафче в спалнята на мама и установявам, че е шест часа сутринта. Обръщам се, теглейки всички завивки със себе си и установявам, че майка ми я няма.

Тръгнала е.

Този факт до голяма степен ме успокоява, но в главата ми за пореден път връхлитат спомени от вчера и ми иде да се разплача.
Е, този път не го правя. Вместо това отивам в кухнята и си правя кафе. Няма мляко с което да го изпия, но не се ядосвам. Живота ми е достатъчно скапан и без липсата на шибано мляко.

Ще го преживея.

Трудно преглъщам чистото си кафе и гледам репортаж за проблемът с бездомните кучета. Страхотно занимание, няма що.
Отказвам се от това.
Отивам да си включа телефона. Още снощи го изключих, но сега мама може да се обади да ме провери. Когато го включвам, получавам съобщения за пропуснати повиквания, но не им обръщам внимание.

Взех много важно решение. Реших, че се отказвам от Академията по танци. Не ми беше трудно да направя този избор, особено подвластна на емоциите си. Няма да мога да погледна половината хора там, така че какъв е смисълът да се мъча изобщо. Не съм решила все още, но на по-късен етап може да се пробвам на някое друго място.

Танците определено ще ми липсват.

Обаче решението ми е съпроводено с една не много приятна задача, а именно да кажа на Ана. Бих го направила по телефона, но не би било много коректно от моя страна. Освен това имам вещи, които трябва да си взема оттам.
"Недей да взимаш прибързано решение, изчакай да мине време"- крещи вътрешния ми глас. Но аз съм инат и смело го игнорирам.

Обличам се и излизам навън. Знам че е много рано, и трябва да отида на стаж, но поемам по пътя за залата. Предпочитам да ида рано, за да не се засека с някой от нашата група. Не ми се дават обяснения.
Отбивам се в близкото до вкъщи кафене, за да се снабдя със свястно кафе, в което да има мляко.
- Добро утро! - поздравява ме ведро момичето, което работи на бара. Която винаги се държи толкова мило, че с кеф да идваш при нея. - Днес идваш много рано. Обичайното ли?

Само и кимвам.
Обикновено я поздравявам, понякога си и говорим, но днес като че ли нямам желание дори да си отворя устата.

Тя се обръща към кафемашината, а аз се оглеждам, всякаш влизам за първи път. Изваждам си портмонето от чантата, че да си дам парите, а тя слага две чаши с ароматно кафе пред мен. Гледам ги, гледам към нея, вадя още пари и плащам и двете.