Любов от пръв поглед/A love of first sight

Четиридесет и осма част

Днес е денят.

Съвсем сериозно. Днес е.

Чаках това толкова дълго, а сега се ужасявам от мисълта за него.

Буквално се събуждам със мисълта за състезанието. Дали защото сънувах как излизам съвсем сама на сцената и напълно се провалям или заради нещо друго, незнам. Но както може би предполагате, аз съм от по-ленивите хора сутрин, а Бела е започнала да обикаля нервно из стаята още от седем сутринта, което направо ме побърква. Толкова е нервна, че се чудя дали някое и друго успокоително няма да и се отрази добре.
Когато слизаме в ресторанта на хотела съм впечатлена от закуската, която макар и много добре изглеждаща, остава недокосната. Всички са напрегнати, водят тихи разговори и се разхождат нервно. Седя на една маса с Бела, Люси и Кристиян, но единствено гримьорката днес е в настроение. Обяснява ни какви гримове и прически иска да направи, а забавното и леко тъжно в ситуацията е, че дори незнам дали ще участвам в състезанието. А до началото му остават някакви си осем часа.
О Свети еднорози, помогнете ми.
И тъкмо съм се привела леко над масата, косата ми влиза в чинията и обяснявам за това, че искам да помоля Оливър за помощ, когато Ана идва.

- Бела, хапни нещо, моля те! Вив, какво реши да правиш? - минава набързо и се подпира на масата.

- Ще участвам - казвам твърдо и уверено, а тя едва залебежимо се усмихва. Явно не е чак толкова лоша, колкото си мислех през цялото време.

- Добре. Това е добре. А промени в екипа?

Е, знаех си че все ще се стигне до този въпрос.

- Когато се видя с треньорът ми ще Ви кажа със сигурност. Благодаря Ви.

Тя само кимва и се понася нанякъде, а аз отчаяно въздъхвам. Тези дни въздишането е станало естествена част от дишането ми.

- Ще се справиш, Вив - казва Кристиян и набутва нова хапка в устата си. Какво успокоение само.

Когато най-сетне приключваме със закуската (която беше повече кафе и нерви, отколкото хранене) решавам да отида до сервиза и да попитам какво направиха с телефона ми. Толкова много се надявам да са го оправили, всякаш ако това се оправи, всичко останало ще потръгне. Някакси, всякаш на магия успявам да намеря мястото сама (останалите бързат да отидат в залата) и с огромно облекчение си вземам телефона който е добре. О да, наистина е добре.
Толкова съм щастлива че поне вече имам връзка с останалия свят, че успявам да се кача в погрешен автобус. Докато се усетя обаче, вече съм подминал няколко спирки и съм се отдалечила съвсем от залата. Слизам на първата възможна и паниката че ще закъснея и ще оплескам всичко само заради някаква тъпа грешка ме стисва за гърлото. Този път обаче имам телефон, което си е голямо предимство. В интернет успявам да открия къде съм и кой автобус ще ме отведе до състезанието. Той обаче не минава толкова често, затова си взимам още едно кафе и чакам. Когато успявам да се добера до залата съм закъсняла с половин час за уговореното време кога трябва да сме тук. Просто чудесно.
Освен това Оливър е на вратата и със сигурност чака мен.
Дали е добре или зле незнам, но това кара стомахът ми да се обръща от нерви.