Любов от пръв поглед/A love of first sight

Тридесет и шеста част

- Ти си дошъл вкъщи и си ми казал, какво са ти казали вашите - повтарям до преди малко обсъжданото , а той кимва. - Опитал си се да обясниш и да скъсаш с мен цивилизовано, но аз съм избухнала и даже съм си позволила да те шамаросам..

- Не бива да оставяш погрешно впечатление - прекъсва ме той. -  За теб състезанието също е важно, но аз съм се държал като задник. Трябва да го подчертаеш.

- Добре. След това съм те изгонила, но ти не си искал да отидеш при вашите, защото те са виновни за цялата драма, затова си отишъл у Алекс.

- Точно така.

Откакто мама излезе с Андрей седим на масата в кухнята и обсъждаме как ще лъжем от днес нататък. Гледаме да обърнем внимание и на детайлите, както и версиите ни да са еднакви. Не бива да допускаме грешки в плана.

Андрей се обажда на Алекс и му казва да излъже, че снощи е бил у тях ако се наложи. Естествено дружката му го разпитва и той е принуден да му каже, че сме се скарали.
Което означава, че сме скарани за пред всички. За останалите в залата, за приятелите и обкръжението ни. Трябва и статусите във Фейсбук да си сменим. Всъщност няма да се наложи, защото никога не сме били обвързани там. Но ще трябва да кажа сбогом на преливащите ми от щастие и любов снопове в Снапчат.

Любовта изисква жертви.
И го казвам не само заради страданието относно социалните мрежи. Андрей ме кара да говоря с майка му. По-скоро да ходя да споря с нея относно станалото вчера. Според него Вивиан не би оставила нещата така и ще е по-достоверно ако се опитам да сменя мнението и. И като се замисля, прав е. Ако наистина бях скъсала с Андрей щях да ида да издера очите на виновника.
Но той май не осъзнава колко трудна задача ми възлага.

Нямам особено много време да мисля за това, нито пък той, тъй като и двамата трябва да тръгваме. Аз към библиотеката, той един господ знае къде. Опитах да разбера, но отказа да ми каже.

Днес се изсипват две дузини деца, тъй като имаме практическо занятие. И да ви кажа, това с грънчарството не е за мен. Творбата ми е една грамадна безформена топка и вместо аз да помагам на децата, те помагат на мен. Цялата съм се оплескала с глината и когато засъхва, започва да се рони от лицето ми. Пълна излагация. Накрая съм изработила някакво бегло подобие на паница (дори няма да кажа купа, защото това е срам за купите), която ако Люси види ще ми се подиграва цял живот. После сядаме да ги оцветяваме и тук ме бива повече. Помагам на две момчета и едно момиче и с интерес слушам на кой искат да ги подарят. Това да седя с тези деца и да се радвам на усмивките и веселия им смях ме изкарва поне за малко от напрежението което ми се е създало тези дни, за което много се радвам.