Любов от пръв поглед/A love of first sight

Двадесет и девета глава

Представяте ли си? С Андрей се целунахме. Майко мила, целува се страхотно. И сега сме гаджета, макар да ми е трудно да повярвам. И колкото и да не харесвам тази дума по принцип, сега ми е много симпатична. Гаджета сме. Гаджета. Гаджета..
И щях да кажа, че само съм сънувала, но първо, няма как да сънувам толкова силни и истински усещания и второ, сутринта той ми прати съобщение че ще ме чака пред залата. И точно от това съобщение, както и от предната вечер, ходя като надрусана цяла сутрин. Чувствам се толкова различно. Движенията ми са по-леки, а мислите ми се реят много далеч от реалността. Доброто ми настроение не остава незабелязано за Люси, която ми помага да се оправя за стажа си. Тя също е весела, а при условие че я събудих толкова рано, това си е истинско постижение. Шегуваме се че днес трябва да черпя за щастливия развой на събитията. Надявам се, че това че и направих второ кафе е достатъчна почерпка.

Изприпквам до библиотеката в добро настроение, но там времето ми минава много бавно. Направо си се влачи и колкото и неща да свърша, пак не става два часа. По някое време отивам да си взема обяд, само и само да се разсея малко, взимам и на останалите жени и те ме пускат да си ходя. И то точно навреме, затова пак с бодра крачка се понасям към залата.

Още щом влизам в учичката в която е залата забелязвам Андрей. С перфектна коса, очарователен както винаги и с по-красиви крака от моите. За последното завиждам, но разбира се благородно. Когато се приближавам достатъчно се затичвам и се хвърлям в прегръдката му. Толкова се радвам че имам възможността да си вдъхвам от аромата му най-безсрамно, че го стискам с колкото сила имам.

- Здравей, Надувко - казвам леко задъхана. Задъхана не от друго, а от това, че го виждам. Прегърнал ме е леко, а аз се повдигам на пръсти и го целувам по бузата.

- Здравей, Танцьорке - поглежда ме в очите за малко, след това ме целува кратко по устните. О, лесно ще свикна с това чувство. Всъщност май винаги ще усещам приятно присвиване, когато ме целува. Това ли било да си истински влюбен.
Харесва ми.

Той отваря вратата и я задържа, че да вляза. Усмихвам му се и хуквам нагоре по стълбите, като ги прескачам по две на веднъж.

- Ще паднеш - провиква се след мен и започва да ме гони. Смея се още по силно, а на площадката на втория етаж вече ме е уловил.

- Не паднах - изкикотвам се доволно. Той обаче изритва единия ми крак и губя равновесие, тъй като не го очаквах. Уф, ще ме събори.. Аз обаче не се предавам, вкопчвам си ръцете в него и също ритам и в крайна сметка и двамата се сгромолясваме на плочките, аз по гръб, той отгоре ми. Това ми напомня на онзи път когато паднахме вкъщи и при спомена се усмихвам.