reasons to hate you

6 ♕ ruby

Все още не можех да повярвам, че се местя да живея сама в Бранфорд. Първоначално трябваше да съм с Лео, но се оказа, че сме в съседни апартаменти. Трябваше да се досетя, че родителите ми няма да позволят да живея с гаджето ми. Явно правилото, че докато няма пръстен се живее в отделни къщи, което важеше за Айвъри, се прилагаше и при мен.

Като заговорихме за Лео, през последните няколко дни след вечерята у семейството му, от която си тръгнах без да предупредя, съм се чувала два пъти с него по телефона. Извиних му се за държанието си, но той беше прекалено зает с работа и не сме се виждали на живо.

Сега като щяхме да живеем в една и съща сграда, имах надеждата, че ще ми обръща повече внимание. По принцип аз бях по-студената във връзката, но напоследък имах чувството, че Лео ме отбягва.

-Ру, събра ли всичко? - попита майка ми, която беше застанала на вратата на стаята ми, облечена в зелен гащеризон.

-Дам! - отговорих, затваряйки последния сак, взимайки го в ръка. - Ще тръгвам, за да не ме чака брокерът.

Днес щях да подпиша договора за наем със собственика на сградата. Тъй като в документите пишеше, че принадлежи на някаква фирма, предполагам щеше да дойде директорът й или управителят.

Един от домашните помощници ми помогна да натоваря багажа си в колата, след което се сбогувах с мама набързо и тръгнах. Бяхме се разбрали, че ще си идвам ако не всеки уикенд, то през уикенд. Родителите ми ми нямаха достатъчно доверие да ме оставят напълно на произвола на съдбата и въпреки че вече бях на двадесет години, те ме държаха изкъсо.

Пътят до Бранфорд беше изпълнен със слушане на музика и пеене на текстове на песните или по-скоро пеене на това, което мислех, че се казваше в песента.

Преместването ми щеше да отвори нова страница в живота ми. Въпреки че Деймън и компания също живееха в Бранфорд, градът беше огромен, а и не беше като в Голдъндейл, където буквално бяхме съседи. Щях да уча и да имам нещо, към което да се стремя да постигна за в бъдеще. Бях записала да уча бизнес, въпреки че това беше специалността, която най-малко харесвах, но беше единствената, която баща ми зачиташе. Колко и да ми се искаше сама да избера бъдещето си, след смъртта на Айвъри, баща ми щеше да остави фирмата си на мен.

Когато паркирах колата си пред сградата, в която щях да наема апартамент, бях доста впечатлена, от това, което виждам. Сградата беше огромна и изглеждаше много луксозно. От колата си можех да видя гигантските затъмнени прозорци, които почти се сливаха с черно боядисаните стени.