reasons to hate you

43 ♛ damon

Стоях на едно място в пълен шок. Какво бях направил? Болката в гърдите ми, примесена с вината, която изпитвах, беше толкова голяма, че имах чувството, че ако някой ме одере жив, ще ме боли по-малко от сега. Предадох момичето, което обичах. Хвърлих травмата в лицето й.

Мислех си, че Парис Харпър не я докосвал. Мислех си, че е просто слух. А сега... сега онзи нещастник Кейлъб Роуд й се е нахвърлил.

Не можех да си поема въздух. Топка, изпълнена с горчилка, неизказани извинения и неизплакани сълзи, се беше спряла в гърлото ми и не ми позволяваше да дишам нормално.

Думите на Руби се въртяха в главата ми. Слуховете са верни. Спах с господин Харпър, но не по мое желание. Благодаря ти, че ми напомни какво е чувството като даде зелена светлина на Роуд да ми се нахвърли.

Затворих очи, опитвайки се да спра солената течност, напираща в очите ми да излезе на яве. Наистина бях чудовище. Бях най-отвратителният човек на тази земя.

-Деймън, всичко наред ли е? - Гавин ме потупа по рамото, карайки ме да отворя очи. Погледнах го, а той само ми кимна. -Чух, че родителите й са направили сцена. -кимнах. -Ти добре ли си? Изглеждаш сякаш камион е минал през теб.

Не можах да отговоря. Не бях сигурен, че ще успея да формулирам смислено изречение без да изпадна в емоционална криза. Баща й беше дръпнал косата й. Нарече я курва. Господи, шибаният Роуд й се е нахвърлил. И за всичко бях виновен аз. Нямаше значение дали се е съюзила с Лео, за да ми отмъсти, или не, аз прекрачих границата.

-Ди, какво има? - попита притеснено русокоското до мен.

-Джи, аз съм чудовище! - промълвих безизразно.

-Не е вярно! Не говори така, моля те! - преглътнах шумно и премигнах няколко пъти в опити да спра болката в гърдите си. Беше безуспешно.

-Прекрачих границата! - гласът ми звучеше като шепот. Извадих телефона си и набрах Руби, но тя не ми вдигна.

-Хайде, ела в кафето да ти вземем една вода, а после ще ми разкажеш какво е станало, окей? - гледаше ме притеснено докато отново набирах номера на малката Сътън. Не ми вдигна.

-Ще звъннеш ли на Руби? - попитах, игнорирайки предложението му.

-Добре, но ела с мен в кафето. Много си блед. - хвана ме за раменете и двамата тръгнахме към кафенето пред университета.