reasons to hate you

49 ♕ ruby

Една седмица. Бях затворена у дома за една седмица. Без телефон. Без контакти с когото и да било. Родителите ми не се опитваха дори да говорят с мен.

Когато дойдоха да ме вземат от полицията, дори не ме попитаха как съм. Бившият ми ме беше отвлякъл. Същият този човек беше убил другата им дъщеря. На тях обаче не им пукаше.

Беше ми забранено да излизам. Бях наказана в стаята си сякаш съм на петнадесет. От време на време слизах в кухнята, за да си взема някоя друга кутия с бисквити, която да изям, а прислугата ми носеше готвена храна три пъти дневно.

Гледах в една точка от вече не знам колко време. Бях загубила усет за времето. Може да беше цял ден, а може и да беше пет минути. Дните ми минаваха с объркана скорост, така че дори не бях сигурна, че съм си стояла у дома цяла седмица. Ами ако е било месец? Не, ако беше цял месец, косата ми щеше да е по-мазна.

Не бях сменяла дрехите си от както се прибрах от управлението и отмих Лео от себе си. От тогава не съм се къпала, нито съм мила зъбите си. Дори не помня дали днес съм ходила до тоалетна. Може би защото не съм пила вода в последно време.

Знам, че звучеше гнусно, но нямах сили. Физически, може би, можех да стана и да отида до банята, за да се приведа във вид, но психически това беше невъзможно. Не можех да плача повече. Сълзите ми бяха свършили, а гласът ми не знам дали още беше там след цвиленето ми, но и не съм говорила с никого, след като казах "лека вечер" на разследващия полицай, който ме разпита.

Опитах се да заспя като затворих очи, но това, което виждах ме накара да ги отворя отново. Всичко случило се се преповтаряше в главата ми. Не знаех как да се чувствам. Бях тъжна? Или предадена? Разочарована? Какво бях, по дяволите? Защо не чувствах нищо?

Ударих ръката си в стената зад главата ми, но не ме заболя? Защо не можех да усещам нищо? Нов удар. Нов. Нов. Нов. Нищо. Не чувствах нищо. Погледнах към ръката си, чиито кокалчета бяха окървавени. Защо не ме болеше?

Изправих се в седнало положение и се загледах през прозореца. Беше тъмно. Колко ли беше часът? Заогледах се, поглъщайки обкръжаващата ме среда. Снимката на мен и сестра ми стоеше на рафта ми с книги. Изглеждахме щастливи. Бяхме се усмихнали, а Айвъри беше сложила ръка на раменете ми. Тази снимка беше направена на завършването ми. Една от последните ни снимки.