reasons to hate you

48 ♛ damon

Въпреки махмурлука и факта, че главата ми сякаш тежеше цял тон на раменете ми, стоях в офиса на Майк Бейзъл. Не знаех за какво иска да говори с мен, но бившият ми треньор не ме е търсил от деня, в който ме изгони от отбора, така че би трябвало да е нещо важно, щом е преглътнал егото си и ми се е обадил.

Майк влезе в стаята, затваряйки вратата след себе си и седна на стола срещу мен, а почти празното му бюро ни делеше. Бившият ми треньор беше на средна възраст, но не му личеше особено. Едиснтвено дълбоката бръчка между веждите му го издаваше. Медено русата му коса беше винаги добре поддържана и си пасваше перфектно със златистия тен на кожата му, а зелено-кафявите му очи бяха първото, което ще забележиш, когато го погледнеш. Тези очи винаги ме гледаха лошо, когато сбърках нещо, но този път погледът му беше различен. Не можеше да ме погледне в очите за повече от секунда преди да отклони поглед и да насочи вниманието си към листовете на бюрото пред него.

-Благодаря ти, че дойде, Деймън! - започна, опитвайки се да си намери удобна поза на стола. Изглеждаше притеснен. Никога не съм го виждал такъв.

-Нека караме по същество, Майк! Защо ми се обади? - попитах директно. Имах нужда от сън, а срещата ми с адвокатите следобед беше важна и не исках да отида недоспал.

-Една твоя приятелка дойде да говори с мен вчера. Руби. - кимнах, преглъщайки шумно. Дори чуквайки името й, сърцето ми затуптяваше като лудо, но болката от това, че тя не може да ми прости грешките, изпълваше гърдите ми вместо приятното усещане на любов. -Тя ми помогна да осъзная каква грешка направих. - свъсих вежди. Това ли беше начинът му да ми се извини? -Деймън, знаеш ли защо те уволних?

-Заради слуховете, че съм убил приятелката си?

-Не. - отвърна, а аз се надигнах в стола си, изпъвайки гърба си. Как така не? -Това беше най-лесната причина, която можех да ти дам. Полицията сама каза, че имаш алиби. Всичко беше проверено. Щом полицията ти е повярвала, значи имат причина. Въпреки че знаех, че алибито ти не е истинско, аз знаех, че не си виновен, Деймън.

-Защо ми казваш всичко това сега? Защо ми отне мечтата? - попитах с равен тон. Огромен контрол се изискваше от мен, за да запазя самообладание. Защо изведнъж беше решил да ми казва, че знае, че не съм виновен?

-Имах момчета, които ви следяха, за да не сгафите и после ако ви тестват за наркотици, да изгори целия отбор. - игнорира въпросите ми и продължи като гледаше ту към мен, ту към ръцете си в скута. -Беше в Бранфорд онази вечер, но си замълчах, когато ме излъга. Не е моя работа да се меся. Прекалено много ви навлизах в личното пространство като пращах хора да ви следят, за да ви търся и сметка защо ме лъжете.