reasons to hate you

41 ♕ ruby

Деня на смъртта на Айвъри
10:32

Излязох от стаята на Дейзи със засъхнали сълзи по бузите си. Сърцето ми се късаше, когато виждах състоянието й. Опитвах се да й вдъхна надежда, че родителите й ще намерят най-добрите професионалисти и тя ще се възстанови напълно, но тя не ми вярваше, защото самата аз не можех да се убедя, че тя ще се оправи. Лекарите сами го казаха – невъзможно е пълно възстановяване.

Чувствах се виновна за случилото се. Много. Въпреки всичко, бях тук. Не заслужавах да съм при приятелката си, след като тя падна от мястото, което аз определих като безопасно. Родителите на Дейзи не пускаха Мадокс, нито Гавин да я посетят, а даваха такава привилегия на мен и Сара.

Вече не можех да си говоря със Сара както преди. Тя знаеше, че аз имам вина за случилото се. Въпреки че си мълчеше, виждах в очите й, че ме обвинява. След инцидента не бях загубила никоя от приятелките си физически, но ментално вече бях сама.

Родителите на Дейзи ми обясниха, че днес ще бъде последната ми среща с приятелката ми, защото я изпращат на лечение в Монако.

"Ще можеш да идваш да я виждаш, когато искаш." беше ме уверила майка й. Знаех обаче, че няма да имам смелостта да отида да я видя. Затова и плачех. Вече бях загубила приятелката си окончателно.

Излязох от болницата и тръгнах към центъра на града, за да спра за кроасани от любимата ни пекарна – поръчка на Айвъри. Сестра ми имаше проблеми с вече бившия си годеник. Беше нормално, когато една двойка развали годежа си, да се раздели окончателно, но това не беше така в техния случай. И двамата все още не бяха готови за такава голяма крачка, но това не означаваше, че не се обичат. Тогава защо се караха?

Влязох в пекарната и се наредих на опашката. Пред мен имаше двама човека, възрастна жена и някакъв мъж, но бяха с гръб към мен и не можех да ги разпозная. Разрових се в чантата си, търсейки портмонето си, за да подготвя пари за печивата, които щях да купя, когато мъжът проговори.

-Ще вземем три еклера и един хляб със семена. - плътният глас на Парис Харпър ме накара да настръхна.

Сърцето ми затуптя силно, знаейки кой беше точно пред мен – учителят, на който се бях доверила, който след това ме използва по възможно най-отвратителния начин. Какво правеше в Голдъндейл? Баща ми му беше платил немалка сума пари, за да се разкара и да не се връща никога повече. Историята беше покрита, а Парис изчезна. Сега обаче беше в пекарната в центъра на града с възрастна жена под ръка.