reasons to hate you

46 ♛ damon

Деня на смъртта на Айвъри
23:37

Седяхме пред спешното и чакахме някой да излезе и да ни каже, че той е добре. Мадокс беше предозирал. Според лекарите смесването на сънотворни, антидепресанти, болкоуспокояващи и хероин, което беше направил Докс, можеше да доведе ако не до смърт, то до сериозно увреждане на мозъка и двигателната система.

Крачех като идиот наляво-надясно, надявайки се, че времето ще мине по-бързо и някой ще ни каже, че Мадокс е изкарал късмет и е добре. Господи, ако нещо му се случеше, щях да рухна. Всички щяхме да рухнем. Той е брат на Гавин и най-добър приятел на мен и Кейдън, душата на компанията, нашият Докс.

Очите ми отново започнаха да се насълзяват, когато поглеждах към майка му, която ридаеше в прегръдките на Гавин, а приятелят ми тихо подсмърчаше, галейки майка си по косата. Баща им беше седнал на земята и беше хванал главата си в шепи като се тресеше от време на време. Опитваше се да е силен, но страхът, че нещо можеше да се случи с едно от децата му, беше свалило маската на безчувственост. Аз и Кейдън седяхме прави и обикаляхме пред вратата на отделението. Сълзите ни бяха спрели, но очите ни бяха зачервени и подути.

Когато вратата на отделението се отвори и излезе лекарят, всички го наобиколихме в очакване на новините. Ръцете ми трепереха от притеснение, че нямаше да чуем това, което искахме. Само мисълта Мадокс да е мъртъв ми носеше такава болка, която не съм изпитвал до сега.

-Пациентът е добре. - всички си отдъхнахме, чувайки новината. -Няма причинени вреди от свръхдозата, което е цяло чудо, но определено трябва да говорите с пациента относно евентуална среща с психолог, защото хапчетата, които е изпил се предписват на хора с тежка депресия и е притеснително, че ги е имал в себе си. - препоръча лекарят, след което ни съобщи, че можем да го видим, но трябва да влизаме един по един, тъй като е изтощен и ще се нуждае от почивка. Преди това обаче трябваше да го преместят в обикновена стая, така че се наложи да седнем и да изчакаме.

Облегнах се на стената до стола, на който беше Кейдън и затворих очи, благодареейки на Бога, че беше спасил Мадокс. Беше чудо, че е сред нас, а думите на лекаря ме притесниха, че може да пробва отново да посегне на живота си.

След инцидента с Дейзи, Докс не беше същият. Пиеше много, друсаше се, доста често смесваше двете неща, което беше много опасно. Може би предложението на лекаря, че приятелят ми трябва да посети психолог, не беше толкова лошо. Някой трябваше да му обясни, че случилото се не беше негова вина. Той не беше бутнал Дейзи и не трябваше да се обвинява. Въпреки че всички бяха срещу него, най-близките му знаехме, че е невинен.