Тъмнината между нас

32- част 2

Ксандър Назаров

Паркирах джипа под хладната сянка на дървото и затворих вратата зад гърба си. Въздухът около къщата на баба ѝ винаги е имал по-свеж мирис. Може би, защото носеше познатото усещане за най-красивите моменти в живота ми.

Свалих слънчевите очила и погледнах към старата олющена веранда. Същата онази веранда, на която започна всичко.

Обувките ми отекнаха с тропот по кухото дърво и спрях едва когато стигнах пред вратата на къщата. Това място ухаеше на толкова много спомени и на кифличките на Ингрит Съливан.

Проклетите кифлички. Усмихнах се.

Погледнах към разхлопаната дъска в пода до стената. Зачудих се, дали резервният ключ стоеше там след толкова години. Натиснах я и щом се повдигна, клекнах, за да го измъкна. Беше невероятно да го стисна отново в ръката си. Крепостта на Ингрит Съливан. Жената, която ми гласува безкрайно доверие, въпреки че крадях храна от верандата ѝ.

Опитвах да държа ума си далеч от мисълта, че съвсем наскоро разпорих Саймън в хамбара ѝ, но ирландското сърце на тази жена имаше куража на цяла армия, когато ставаше дума за внучка ѝ. Ако беше жива, сама щеше да ми подаде ножа, за да го забия в него, а после дори щеше да държи чувалите, докато събирам остатъците му, за да ги напъхам във варели.

– Помогни ми да си я върна. – нашепнах, насред празната веранда. Гласът ми прозвуча странно, сякаш бях пак петнайсетгодишното хлапе, на което старата ирландка се усмихваше, когато съм сгафил.

До слуха ми достигна шумът на чакълести камъчета, пукащи под автомобилни гуми. Изправих се, когато видях колата на Марс да се приближава.

Тя слезе и затвори вратата зад себе си. Погледът ѝ за момент се спря в плика, който стисках в ръката си, след което закрачи към мен. Лъчите на топлото слънце се намърдаха в косите ѝ, оплетоха се в тях и промениха цвета им на ягоди посипани с мед.

Погледът ми се плъзна с вълчи глад по роклята на цветя, която свободно падаше по тялото ѝ. Приличаше на онази при първата ни среща в миналото ни, когато беше едва на 14.

Всичко изплуваше в главата ми с плашеща точност. Същата веранда. Същият аромат на дърветата около нас и същото слънце. Само дето канелените кифлички на старата ирландка ги нямаше, а очите на жената пред мен не бяха скрити под пластове бинтове. Бяха уверени, устремени право в моите и я издаваха, че е абсолютно толкова вироглава, колкото в детството ни, когато виреше нослето си срещу мен.