Тъмнината между нас

28-част 2

Ксандър Назаров

Вторачих се в Марс и забих лакти в коленете си. Лекарите я бяха сложили в изкуствена кома и вече четвърти ден не беше повдигала клепачи. За щастие, най-лошото беше минало. Апаратите за обдишване вече бяха изключени и от гърлото ѝ бяха махнати онези проклети тръби, които ме караха да настръхвам. Сега гърдите ѝ се повдигаха сами, в равномерен и тих ритъм. Имах уверението на Малинин, че тя е добре. Че тялото ѝ преминава през контролирано бавно затопляне и веднага щом изтощението отмине, ще се събуди.

Разтрих вътрешните ъгълчета на очите си и погледнах към венчалната ѝ халка, която нервно търкалях между палеца и показалеца си. Само преди няколко дни ме беше замерила с нея заради проклетия лов на Евър, който позволих в гората. Още чувах звъна в ушите си, когато пръстенът се удари в стената и падна в краката ми. Изкушавах се да го сложа обратно на пръста ѝ, но бях обещал на Всевишния, че този път изборът ще бъде неин.

Приближих се безшумно до леглото ѝ.

Устните ми намериха челото ѝ за една бавна нежна целувка, и оставих пръстена до нея.

– Отвори очи. Просто отвори очи, малка моя. Дори това да е последният ми шибан ден с теб. Дори да избереш да ме съсипеш, като си тръгнеш, просто отвори очи.

Устните ми повторно докоснаха топлата ѝ кожа. Изправих се. Закопчах черното си яке и излязох от стаята, затваряйки вратата безшумно зад гърба си. Мястото, където отивах... беше мазето при Егор.

Хоуп

Изпъшках тихо и опитах бавно да отворя клепачи. Когато най-после успях, погледът ми срещна светлината от включени нощни лампи и постепенно разпознах високия таван в спалнята ни с Ксандър.

Размърдах стъпалата си под памучните завивки и огледах стаята. Имах паническа нужда да се уверя, че тежкият гранит не е закован за глезените ми и че това тук е истина, а не прожекция на изтощения ми мозък.

Очите ми трескаво претърсиха полумрака в ъглите, очаквайки Саймън да изплува от сенките с онази своя зловеща, триумфална усмивка. Гърлото ми се сви от усещането, че все още е тук, че плановете му са успели, но стаята беше празна. Саймън го нямаше. Но замръзналите тръстики и споменът за студа в езерото продължаваха да се връщат пред очите ми. Скалата, която някога беше домът на най-красивите ми спомени с Ксандър, се беше превърнала в леден ад.