Тъмнината между нас

24- част 2

Хоуп 

Ксандър ме сграбчи през кръста, повдигна ме и ме повлече към вътрешността на къщата. Опитвах да се отскубна, опитвах да стигна обратно до вратата, за да изтичам след Евър, но съпротивата ми беше неуспешна.

– Пусни меее! – извивах се в ръцете му, бутах го с лакти и удрях с длани през гърдите му. Когато стигнахме до трапезарията, той ме освободи от захвата си. Косата ми се беше разпиляла като паяжина пред очите ми, устните ми трепереха от ужас, и в гърдите ми напъваше първична истерия. Мисълта, че в този момент след Евър тичат шестима мъже, премазваше сърцето ми. Исках да руша, исках да напълня къщата с виковете си, исках да забия нокти в лицето му и да смъкна безскрупулното му хладнокръвие като тапет.

В пристъп на женска лудост издърпах покривката на масата, покрай която минавах и всичко се разпиля по пода. Обърнах се към камината и стоящите върху нея предмети. Пръстите ми пометоха всичко поставено и нов оглушителен звук се разнесе из стаята, но нищо от това не ми носеше облекчение.

Можех да продължа да руша и блъскам, но хаосът тук не беше достатъчен, за да заглуши онова, което се чупеше вътре в мен.

Обърнах се към него, стояща сред разпилените парчета от порцеланови чинии, разпръснати прибори и уиски стичащо се на локва по паркета.

– Проклинам деня, в който стъпи на онази веранда в къщата на баба ми! – изхлипах, докато болката в мен се разрастваше в ураган от ярост и разочарование. – Проклинам всяка шибана нощ, в която заспивах и се събуждах с мисълта за теб, изпълнена с глупава, наивна надежда, че някъде там съществуваш, и си точно толкова добър, колкото те помнех! Проклинам всяка секунда, в която сърцето ми спираше, докато пъхах под възглавницата си проклетите ти бележки с браиловата азбука, които пазех като най-ценното си съкровище. Проклинам те, извратено чудовище такова!

Видях как адамовата му ябълка се размърда, но той не помръдна. Стоеше пред мен като изсечен от камък.

– Обещах ти, че няма да крия чудовището в себе си. Обещах ти, че ще видиш всяка страна от него, Марс.

Думите му профучаха към мен като стрели намазани с три пръста отрова. Замигах, гледайки го право в очите. Онези същите очи, които до вчера ме гледаха с топлина, а сега в тях имаше бездънна тъмнина.