Тъмнината между нас

26- част 2

Ксандър Назаров

През последните няколко часа бях вдигнал целия синдикат на крак и градът вреше от мъжете на Белов Братва. Имах хора на всеки ъгъл, от най-луксозните офиси в центъра до най-мизерните подземни бордеи в периферията. Всеки изход беше блокиран и нямаше скривалище, което да не е претърсено. Хората ми ожесточено притискаха информаторите си на терен и градът приличаше на обсадена крепост, но нищо от това не даваше резултат. Егор и Саймън сякаш бяха изчезнали вдън земя, а с тях и Хоуп.

Забих нокти в кокалчетата си толкова дълбоко, че кожата ми започна да се цепи.

Защо, мамка му, уличната ни тактика не работеше?

Гневът жужеше в главата ми като разярен кошер с оси.

Излязох от колата и заходих напред-назад из напластения с кал и мръсен сняг път. Треперещите ми пръсти се сплетоха зад тила ми, докато мислите взривяваха ума ми.

Вдигнах поглед към безкрайната бездна над мен. Очите ми горяха от безумна воля, с която бях готов да се противопоставя дори на Всевишния.

– Кълна се, ще я пусна да си тръгне от мен. Ако това е цената, която искаш заради греховете ми, ще я оставя да ме напусне, ще изтрия името ѝ от ума си и ще прекарам следващите петдесет години в шибан ад... Само ми дай проклета следа и ми помогни да я намеря жива.

Стържещият ми глас заглъхна в тъмнината. Остана само свистенето на ледения вятър в проклетото безлюдно шосе, на което се намирах.

Нямах представа защо се гневях на Всевишния за неща, които съм прецакал сам, просто исках да ми даде проклет знак, за да я намеря. После можеше да вземе душата ми, да ме хвърли в най-дълбокия казан на пъкъла и да ме остави да горя там до края на вечността, само исках да ми даде знак, да стигна до нея и да е жива.

Погледът ми потъна обратно в калната киша. Изглеждаше като студен и лепкав гнилоч - съвършено отражение на собствения ми живот.

Преглътнах трудно, усещайки как буцата в гърлото ми се затяга като примка. За момент затворих очи. Спомените ми с Марс се занизаха един през друг със скоростта, с която исках да преобърна света, за да я открия.

Гласът ѝ, който шепнеше името ми, докато лежахме на пода в старата къща на баба ѝ. Топлинката на дланта ѝ в моята. Картончетата, които дупчех с шило, за да ѝ напиша, че ми липсва, преди дори да съм излязъл от стаята ѝ. Смехът ѝ, когато я вдигах, за да скача салто в езерото. Моментите от миналото ни се въртяха като виелица.