Тъмнината между нас

25 - част 2

Хоуп

Изпъшках от острата  болка във врата си и едва повдигнах натежалата си глава. Слепоочията ми пулсираха в болезнен ритъм, а мислите ми бяха потънали в някаква мъгла. Раздвижих клепачи, за да огледам мястото, но мракът не се отдръпна. Беше същият, какъвто го помнех от миналото си - дълбок, зловещ, непрогледен.

Изхлипах гласно, неспособна да овладея застигащата ме паника. Страхът ми от тъмнината беше нещото, което никога не успях да преодолея. Остана в мен, като незарастващ белег. Кошмар, който през всички тези години, държах на сигурно зад светлината.

Завъртях рязко глава встрани, искайки на всяка цена да свлека парчето плат, закриващо зрението ми. Размърдах ръце, за да си помогна, но грубите въжета се врязаха в китките ми. Простенах след парещата болка от прясната рана, но задържах плача си, когато улових зловещия шум на приближаващи се стъпки.

Вратата, зад която стоях заключена, се отвори с изскърцване, а след него звукът от ботуши по пода отекна отново. Който и да беше, вървеше тежко, небрежно, без да бърза и се спря на сантиметри от мен. Усетих как груби пръсти докоснаха лицето ми. Чуждата длан се плъзна по слепоочието ми, начерта права линия с показалец по очите ми.

Притихнах, захапвайки устната си до кръв.

Вледеняващото очакване какво ще е следващото му действие ме стисна за гърлото.

Мъжът дръпна парчето плат и рязко го свлече от очите ми.

Ярката светлина от прожектора в стаята прободе зениците ми, но я поглъщах. Поглъщах я като удавник, борещ се за глътка въздух. Колкото и да беше силна, колкото и да ме гореше, я предпочитах пред тъмнината. Веднага щом цветните размазани петна се отдръпнаха, съзрях мъжката фигура клечаща пред мен.

– Здравей, скъпа.

Саймън ми се усмихна. Светлината зад гърба му очертаваше широкото му атлетично тяло и изсечените черти на лицето му. Сините му очи се спряха в моите с хладно любопитство. Сега, когато знаех кой е той и че съм просто част от отровния му план, тишината натежа помежду ни. Секундите се разтегнаха и се превърнаха в безмълвна война на нерви.

– Знаеш ли. – започна след проточилото се помежду ни мълчание. – Обидно е да разбера, че не попита нито веднъж какво се случи с мен. Защо изчезнах, защо не ти звъннах или, дали изобщо съм жив. – веждите му се повдигнаха с театрално учудване, очите му се разшириха с изкуствено смайване. – Бяхме три години заедно, мамка му! Никакво уважение към семейното ни огнище? – гласът му профуча към мен с толкова отровен сарказъм, че всяка дума ме удари като физически шамар.