Тъмнината между нас

21- част 2

Хоуп 

Мъжът ме стисна за лакътя и ме подбутна да тръгна. Мислите ми препускаха трескаво. Всяка крачка, с която се отдалечавах от Егор, беше знак колко яко го загазвам.

– Правите грешка. Правите огромна грешка. – опитах се да преглътна паниката, но гласът ми излезе като задавен писък.

– Моминското ти име е Бренан, а по мъж си Назарова. Бившият ти ни дължи пари, а със сегашния ти имаме стара вендета. Грешките са скъпо удоволствие в нашия свят, принцесо, а твоите мъже имат навика да трупат сметки. Проблемът е, че фамилия Лучани вече не приемат кеш. Само кръв и писъци.

Стомахът ми се сви толкова рязко, сякаш някой заби юмрук право в ребрата ми. Исках да повърна. Стомашните ми течности искаха да се изсипят на тротоара в проклетите му скъпарски обувки.

Примигнах, за да си спомня, откъде бях чувала фамилията Лучани. Бях сигурна, че някой я е споменавал пред мен.

Гласът на Нина внезапно избухна в главата ми. Тя беше споменала тази фамилия. Това бяха мъжете отвлекли Мила в миналото.

Погледът ми се закова в кишавия сняг, който се топеше в мръсните сиви локви под стъпките на минувачите. Отраженията на лампичките вече не ми се струваха толкова красиви. Лъщяха под краката ми като кожа на влечуго.

Започнах да оглеждам лицата в тълпата с отчаянието на удавник. Някой трябваше да види, че нещо не е наред. Някой трябваше да забележи как ръката му стиска лакътя ми прекалено силно, как едва си поемам въздух. Но хората просто вървяха покрай нас.

Мислите в главата ми работеха на пълни обороти. Може би Егор беше на няколко крачки зад нас. Може би трябваше да се разкрещя и да привлека внимание, да съборя някоя сергия с плодове или да ритна в пищяла мъжа, до когото вървя. В мислите ми всичко беше толкова лесно, но дулото на пистолета сочещо в ребрата ми, правеше нещата сложни.

Започна да ми прилошава.

– Върви! – мъжът ме подбутна, напомняйки ми за себе си.

Очите ми трескаво сканираха човешкия поток, и това, че никой не забелязваше ужаса ми. Нямах представа защо, но в морето от чадъри и зимни шапки с помпони, една фигура привлече вниманието ми. Вървеше право срещу нас. Платинено русата му коса изпъкваше като фар. Движеше се с хищна решителност, а погледът му беше толкова мрачен, студен и начумерен, че хората инстинктивно му правеха път. Дори италианецът до мен усети промяната в атмосферата. Пръстите му потрепериха върху лакътя ми.