𝚈𝚘𝚞𝚛 𝚋𝚘𝚢

24

Джъгкук вече стигна на летището и бързо излезе от колата си. Влезе в чакалнята и започна да те търси, но от теб нямаше и следа.
"Как да ви помогна младежо" попита мило един от служителите там
"Ъм...аз...чудя се кога излита самолета за САЩ?" попита притеснено Джънгкук
"Съжалявам, но последният полет тръгна преди броени минути. Явно сте го изпуснали"
"М-моля? Как така е тръгнал?!" извика Кук
"Младежо, успокойте се. Все пак сте на обществено място" предупреди служителя и напусна. Джънгкук стоеше вкаменен на мястото си.
"Тя замина..и аз не я спрях. Не дойдох на време за нея...." шепнеше той "Какво ще правя сега? Любовта на живота ми е на хиляди километри далеч от мен?!...Има само едно нещо, което ми остава" завърши той и се отправи към колата си. В следващия момент тръгна към единственото място, което знаеше, че ще разсее мислите му-барът.....
"Най-силното питие и ако може го донеси по-бързо" заповяда Кук на бармана.
Часовете се минаваха, а той още стоеше там, давейки болката си в алкохол. Изведнъж телефона му звънна
"Алооо?" каза леко неразбираемо Джънгкук
"Кук, Ви е! Къде си?"
"ЗамИнА"
"За какво говориш" попита учудено Ви
"Брато, иЗпусНах я! Т/И си тРъгНа" каза Джънгкук и започна да плаче
"Кук, кажи ми къде си? С момчетата ще дойдем да те приберем. Не си на себе си!!" Настоя Ви
"Аз сЪм доБрЕ"
"ПРОСТО МИ КАЖИ КЪДЕ СИ, ИДИОТ?" извика накрая Тае
"В бАра, сАмо тоВа мИ остАна....дА доЙда тУк и дА се НапиЯ"
"Идваме след час. Само стой там" заповяда Ви и затвори телефона
~в същото време в самолета~
Ти седеше до прозореца и плачеше, когато....
"Извинявай може ли да седна до теб?" Чу някой да те пита и като се обърна видя момче, което ти се усмихваше топло
"Р-разбира се" каза заеквайки от тъгата си ти
"Хей, добре ли си? Изглеждаш тъжна? Аз съм Марк между другото" попита те той
"Ъм, аз съм Т/И....добре съм, нищо ми ня-"
"Лъжи! Ако ти нямаше нищо нямаше да плачеш, нали? Хайде кажи ми какво ти е. Ще ти стане по-добре, ако споделиш болката си с някого" макар, че беше непознат думите му ти дадоха сигурност и ти се реши да му разкажеш всичко.
"Т-това е ужасно. А-аз съжалявам Т/И" каза той с насълзени очи след като те изслуша.
"Ти не си виновен, че майка ми е ужасен човек. Няма смисъл да си тъжен заради мен" отвърна ти с лека усмивка
"Е, приятелите са затова. Да са съпричастни" отговори Марк и те прегърна
"Ние сме п-приятели?"
"Разбира се, че сме. И като твой приятел ще се постарая да направя тези няколко години най-хубавите в живота ти. Няма да спра докато не върна радостта в сърцето ти"
"И как ще го направиш? Това може би е последния път в който се виждаме" попита ти озадачено
"Хмм, не мисля. Все пак ще учим в един университет"
"Какво?!"