-Спокойна съм, остави ме
-Няма да те оставя сама в това състояние, Кат
Вече излязохме извън болницата и вдишах чист въздух.
-Ела, седни
Каза Бет водейки ме до една пейка
-аз ли съм виновна за това, Бет
Отпуснах се и не ми пукаше колко лигава ставах. Сълзи започнаха да се стичат от очите ми, от Бет също
Седнахме и сложих глава на рамото ѝ
-Не си виновна, така е трябвало да стане, това са твои думи
-Аз отговарям за болката на брат му
-Брат му е малък, не разбира какво е положението
-Как така малък
-На 15 е
-Изглежда по-голям
-Може би, защото е 1.85
-Боже, на 15 това не е нормално
-Такъв им е гена
Засмяхме се и двете. Почувствах се по-добре определено
-Сега какво?
-Не знам, ще чакаме да се събуди
Ейдън и Стивън идваха при нас
Момчето ми подаде ръка и се извини
-Не биваше да те обвинявам
-Нищо
Стиснахме ръце и Ейдън предложи да отидем и да похапнем някъде
~~~~
Отидохме да хапнем, всичко беше наред. За малко всички забравихме всъщност как сме стигнали до тук. Мина около час, разпуснахме доста. Мислех си как тези хора стават част от живота ми.
-Време е да видим Итън
Каза Ейдън ставайки от мястото си. Всички тръгнахме и след около 15мин. стигнахме.
Влязохме в болницата и отидохме пред стаята на Итън. Сетих се в какво състояние е и мислех как мога да го мразя в този момент, толкова безащитен.
Седнах на столчето отсреща и видяхме как вратата се отвори. Беше излязла мед. Сестра
-Как е пациента?
-Пациентът е излязъл преди 20мин.
-Как така "излязъл" как го пуснахте?
-Беше в добро състояние и каза, че ще излезе за малко на въздух
-Мамка му
Ейдън тръгна забързвайки се на пред
-Къде?
Попита Бет
-Елате в колата, Итън си е вкъщи
Всички побегнахме по Ейдън и стигнахме до колата.
-От къде знаеш, че е вкъщи?
Попитах
-Вкъщи е, Итън мрази болниците
Обади се Стивън
-Ами ако не е?
-Не е малък, няма да си навреди
Каза Бет
-Във Итън не се и съмнявам
Неусетно стигнахме пред къщата на онзи
Слязохме от колата и всички бегом бягахме към къщата му
Ейдън отвори вратата и извика
-Итън?
Никой не се обади, чу се само леко ехо
-Сигурно е горе
Каза Стивън качвайки се на горния етаж. Качихме се и ние, отвори вратата на стаята на Итън и той беше там
Лежеше и четеше книга
-Как може да си толкова спокоен?
Изкрещях му се по инерция. Просто фактът, че ми минаха какви ли не неща през акъла, фактът, че през цялото време не бях на себе си и треперех от притеснение, а той през цялото време си е лежал четейки някаква си книга... Бях бясна.
Усмихна се и остави книгата на страни
-Не ме ли мразиш, chiquita
-Итън, не е време за шегички
Каза Стивън веднага след него
-Мразя те, и още как. Просто не можех да понеса фактът, че това е стало заради мен и за това седях при теб през цялото време
-От къде знаеш, че е било заради теб
Той шегува ли се?
-Знаеш ли какво.?Вече не ме интересува, а започне ли да ме интересува всъщност ще се правя, че не ме.Ще игнорирам фактът, че всъщност може би ми пука за теб, до такава степен, че ако те видя да умираш пред мен няма да ти помогна.
Всички ме погледнаха, а аз изпях това като песен, на един дъх.
Изражението му се промени, усмивката му падна.
-Какво, не можеш да понесеш фактът, че не те обичам ли?
