Where is daddy?/Къде е татко?

Четиридесет и втора глава

Жаклин:
Тъкмо бях приключила с почистването когато телефонът звънна. Предположих, че е Роберто. Най-вероятно звъни, за да ми каже какво е станало и да попита за Виктория.
Доближих се до апарата и се учудих като видях на екрана някакъв непознат номер. За момент се поколебах дали да вдигна.
Все пак вдигнах слушалката.
-Добър ден! Търся госпожица Жаклин Гутиерес!
-Кой се обажда? - възмутих се, от това, че мъжът отсреща знаеше името ми.
-Казвам се Густаво Наваро,началник на смяната, в която работи майка ви!Обаждам се да ви съобщя, че на вашата майка претърпя сърдечна криза и бе откарана с линейка!
Разтреперих се цялата. Едва не изпуснах телефона на земята.
-Какво? Кога става това? - погледът ми се замъгли. Горещи сълзи заляха лицето ми, а стомахът ми се сви от нерви.
-Преди около петнадесет минути! Съжалявам! Току-що колежките й ми съобщиха, че я вдигнали с линейката!
Прехапах устнии стиснах очи. Мислено се помолих майка ми да е добре, защото ако й се случи нещо няма да мога да го преживея.
-Благодаря ви!
-Няма защо! Запишете номера ми и ми се обадете, за да ми кажете как е! Всички са много разтревожени!
Кимнах.
-Добре! До чуване!
Сложих слушалката на телефона и се заех да се преоблека. Опитах се да помисля коя е най-близката болница до цеха, за да проверя  първо там. Сетих се за болница "Санта Мария".Облякох се и взех чантата си. Изтичах до най-близката спирка и погледнах разписанието. Следващия автобус беше след пет минути. Цели пет минути.
Обикалях нервно спирката, опитвайки се да не плача. Не забелязах колата, която спря на спирката.
-Жаклин! -чух познат глас зад себе си. Обърнах се и замръзнах. Маурисио! Той да не ме следи?
-Ти какво правиш тук? - попитах разгневено с готовност да стоваря цялата си ярост върху него.
-Отивам на работа! Ти къде отиваш? - попита ме и посегна да отвори вратата.
Покрай всичко случило се дотук забравих, че той е лекар. Може би ще се намеси и ще помогне на майка ми, но как да поискам помощ от него? Той ме насили. Родих дете от него, а той се прави, че не ме познава. Мразя го!
-Качвай се, ще те закарам!
Думите му ме върнаха в реалността. Мама беше в болница и аз трябваше да стигна до там бързо.
Качих се в колата му и потеглихме.
-Къде отиваш?
-В болница "Санта Мария"!
-Странно. И аз отивам натам!
Погледнах го учудено.
-Преди минути ми звъннаха да отида за една спешна сърдечна операция!
Закрих устата си с ръка и сълзите заляха лицето ми.
-Мамо! - промълвих аз.
-Майка ти ли?
Кимнах. Той натисна газта и успя да мине през свтофара преди да светне червено. Отби през една тясна улица.
-Къде отиваме?
-Ще минем напряко! По главната ще загубим време!
Беше прав. След минути вече бяхме пред болницата. Аз влязох, а той мина отзад. Затичах се към рецепцията и попитах за Елена Гутиерес.
Тя ми посочи интензивното. Отидох пред вратата и звъннах на звънеца. Излезе едно младо момиче.
-Кажете!
-Аз съм дъщеря на Елена Гутиерес! Как е майка ми?
-Успяхме да я стабилизираме! Преди малко дойде и сърдечния хирург! Ще я подложим на операция, за отстраняване на дясната сърдечна клапа и поставяне на байпас, който да контролира сърдечния ритъм! Ако операцията е успешна, пациентката ще живее!
Разплаках се.
-Колко ще продължи?
-Незнаем! Седнете и чакайте!
Седнах на дървената пейка и дадох воля на сълзите си. Плачех и се молех операцията да е успешна.Не мога да загубя майка си. Тя ми беше и майка и баща. Заедно отгледахме дъщеря ми. Заедно плакахме, заедно се смяхме. Без нея нямаше да се справя. Бори се мамо! Ти си силна, по-силна и от мен.
Погледнах часовника си. Бяха минали едва десет минути. Отидох до автомата да си взема кафе. Докато чаках забелязах телефонна кабинка. Ако операцията на мама се проточи, щеше да се наложи да звъня на братовчедката ми да вземе Лусия от училище. Взех си кафето и се върнах. Час по-късно вратите на интензивното отделение се отвориха и оттам излезе Маурисио, облечен като хирург. Свали маската от лицето си и се доближи към мен.
-Успешна ли е операцията? - попитах го с надежда да ми отговори положително.
-Всичко е наред! Можеш да бъдеш спокойна! -каза и тръгна обратно. Хванах ръката му и той спря.
-Много ти благодаря! - доближих се към него и го прегърнах. Усетих как и той ме прегърна. В този момент всички думи бяха излишни. И двамата имахме нужда от тази прегръдка. Тя ни донесе покой и облекчение. В този момент всяко чувство на омраза, ревност и гняв беше се стопило. Имаше само вълшебна тишина, която витаеше около нас.
Някой се изкашля. Това ни накара да се отделим един от друг.
-Докторе, току-що докараха млада жена с вътрешен кръвоизлив!
Той погледна към младия стажант и ми каза:
-Колегата ще дойде след малко!
Той кимна и се върна. Маурисио тръгна към вратите на операционната. Толкова много исках да го спра.
-Кога ще мога да я видя?
-Веднага щом излезе от упойката! - каза без да се обръща.
Защо се чувствах толкова странно? Мразех го,бях го изтрила от живота си, а сега... Сега ми липсваха ръцете му. Липсваше ми целувката му. Не отричам, че изпитвам ревност. Завиждах на онази манекенка и копнеех да съм на мястото й. Колко различен щеше да е животът ни, ако бяхме станали гаджета, вместо да ме упоява и насилва. Но днес се уверих, че от онзи разглезен хлапак няма и следа. Днес той се превърна в моят герой.
Здравейте, ето я новата глава! Надявам се да ви е харесала! Довечера ако имам време ще кача и следващата глава. За вас, скъпи читатели! 💖