He is the devil

83. Ще си отмъстя!

Облякох черни дрехи и сложих слънчевите си очила, за да прикрия зачервените си, подпухнали очи. Не мислех, че ще има нещо, което ще ме съсипе толкова. Бях като призрак. Лицето ми беше бледо, не чувствах нищо освен болка и вина. Бях труп. Взирах се в нищото и си припомнях моментите ни заедно.

Малката къщичка на дървото в задния двор на Райън беше малкия ни бункер. Спомням си как всеки път, когато се качвах там, Райън беше изобретил нещо глупаво и той го знаеше, но въпреки това се радваше. Играехме си с колички, състезавахме се, борехме се, понякога се карахме, но след минута ни минаваше и отново се забавлявахме. Майка му винаги ни носеше сандвичи за обяд, а баща му понякога ни се караше, защото вдигахме шум.

Спомням си и първия учебен ден в началното училище. Бях толкова изплашена, че отказвах да изляза от вкъщи. Не исках да ходя, защото знаех, че нямаше да се впиша при останалите. Винаги съм била с по-труден характер и другите деца не искаха да се сприятеляват с мен. Но защо ми беше да се сприятелявам с други, след като си имах Райън? Единствено той успя да ме изкара от стаята ми и да ме убеди да отидем на училище. От първия учебен ден до последния с Райън стояхме заедно.

Той винаги е бил по-добър в учението от мен и за това на повечето контролни преписвах от него. Разбира се, не винаги имах късмет и учителите ме хващаха.

Винаги, когато съм се чувствала зле той беше до мен. Единствено той успяваше да ми оправи настроението, защото беше винаги позитивен. Когато майка ми почина или поне така си мислех, бях изпаднала в ужасна депресия. Отказвах да се храня, не общувах с никого и си стоях само в стаята. Една вечер просто реших да избягам от вкъщи и излязох през прозореца. Скитах се по тъмните пътища, докато не стигнах до някакъв мост. Бях си изгубила ума и тогава сметнах за страхотна идея да се хвърля от него, но за мое щастие Райън отново се появи на време и ме спаси. Татко беше много ядосан.

Няма да забравя и първата любов на Райън. Ерика Уотсън. Беше толкова влюбен в нея в прогимназията и постоянно ми говореше за нея. Помогнах му да признае чувствата си пред нея и се оказа, че и тя изпитва същото. Излизаха няколко пъти на среща и тръгнаха, но не се задържаха много, защото Ерика трябваше да замине за Лос Анджелис. И двамата знаеха, че нямаше как да поддържат връзка от разстояние и си останаха добри приятели.

Никога няма да забравя и пижамените ни партита, купоните и как се напивахме винаги. Ще ми се да можех да прекарвам повече време с него. Само ако знаех какво ще се случи, щях да променя това. Никога няма да си простя, че той умря заради мен. Ако не го бях намисала във всичко това, сега той щеше да е жив. Щеше да стои до мен и да ме разсмива с глупостите си. Щеше да ми каже да бъда силна и никога да не се предавам. Щеше да кажа, че винаги ще бъде до мен...

-Ванеса?-чух нечий глас, който ме изкара от спомените ми. Видях Джак да стои пред мен и да маха с ръка пред лицето ми.-Добре ли си?

-Не...-отговорих тихо и той ме прегърна.

-Всички те чакат долу, за да тръгнем към гробището.-каза и аз кимнах. Изправих се от леглото си и двамата излязохме от стаята. Слязохме долу и видях, че всички от екипа бяха тук.

-И вие ли ще присъствате на погребението?-попита, а те кимнаха.

-Може да не го познавахме толкова добре, колкото теб, но беше добро момче.-отвърна Елизабет.

-Да, беше пич.-съгласи се Бруклин и аз кимнах.

Всички излязохме от къщата и се качихме по колите. Бях в една кола с татко и потеглихме. По пътя отново потънах в мисли за приятеля си. Толкова много спомени...Няколко сълзи се спуснаха по бузите ми, но не ги избърсах.

Татко спря пред гробището и слязохме. Започнахме да вървим към семейството му. Можеше да не бяха истинските му родители, но определено го обичаха като собствен син. Майка му плачеше тихо, а баща му я успокояваше. Видях няколко съученици от гимназията. Камерън също беше тук и изглеждаше тъжен. Изказах съболезнования на семейството му и свещенника започна с речта си.

След като приключи спуснаха кофчега в дупката и го заровиха. Не издържах и отново се разревах. Не мога да го повярвам. Гилински дойде до мен и ме прегърна.

-Сега е на по-добро място.-опита да ме успокои.-Райън не би искал да си тъжна, а да останеш силна и борбена. Не се разпадай!-целуна нежно челото ми и аз го погледнах.

-Джак, той беше братът, който нямах. Не знаеш колко беше силна връзката ни.-казах.

-Просто не се предавай! Направи го заради Райън. Остани силна.-отвърна, а аз се сгуших още повече в него.

След като погребението свърши всички излязохме от гробищата. Застанахме пред колите и татко започна да обсъжда нещо с останалите. Джак е прав, няма да се предам! Няма да оставя нещата така!

-Какво ще правим?-чух Ливай да пита.

-Ще си отмъстя!-отговорих и всички ме погледнаха.