He is the devil

50. Какво чувстваш сега?

Гледна точка на Гилински

Часът свърши и всички станаха от чиновете си и излязоха от стаята. Ванеса прибира учебниците си в чантата и я сложи на рамото си. Аз минах до нея и ѝ намигнах. Тя само изпуфтя недоволно и аз се подсмихнах.

Излязох в двора на училището и се подпрях на стената. Не знам дори защо я извиках, просто се издразних на това, че прие да излезе с Камерън. А и не ми говори от няколко дена, което не ми харесва.

Чаках вече 5 минути и следващият час щеше да започне след малко. Трябва да дойде! Стоях и потропвах нервно с крак и се оглеждах за нея. Това момиче ме кара да се чувствам странно! Когато съм с нея се чувствам така, както никога. Все едно забравям за всичко, времето спира и сме само аз и тя... Какво по дяволите се случва с мен?

-И какво е толкова важно?-чух гласът ѝ и я погледнах. Стоеше със скръстени ръце и не изглеждаше много доволна.

-Ами...исках да поговорим!-отговорих и се почесах зад врата. Тя погледна настрани и вятърът разроши леко косата си. Изглеждаше толкова красива.

-Слушам те! Какво толкова искаш да говорим?-повдигна вежда и ме погледна. Аз се замислих за момент и се усмихнах леко. Хванах я за ръката и я задърпах.-Какво правиш?-съпротиви се.

-Ще те заведа на едно специално за мен място!-обясних и продължих да я дърпам. Стигнахме до колата ми и я отключих. Тя само погледна намръщено и се качи. Аз направих същото и запалих колата. Потеглих и излязох от паркинга.

-Ще ми кажеш ли какво е това специално място?-попита тя и аз изцъках.

-Спри да задаваш въпроси поне за малко и ми се довери.-казах и тя ме погледна.

-Да ти се доверя? Какво, да не искаш да ме убиеш и после да ме заровиш в гората? О, или пък може да ме оставиш на вълците?-заяде се и аз въздишах тежко.

-Виж, няма да те убивам! И колко пъти да кажа, че съжалявам за онези думи? Наистина не исках да ти кажа онези неща. Бях изнервен и...си го изкарах на теб.-отвърнах, но тя не каза нищо. Погледнах я за момент и видях, че се беше облегнала на прозореца и се беше замислила. Поставих ръката си върху бедрото ѝ и го стиснах леко. След малко усетих топлата ѝ ръка върху моята и се изненадах леко. Усетих как кожата ми настръхна и сърцето ми забърза ритъма си. Почувствах се...добре?

-Думите ти ме нараниха, знаеш ли?-попита тя тихо.

-Да, знам и съжалявам!-отговорих и усетих погледа ѝ върху мен.

-Не прави повече така, моля!

-Няма, обещавам!-погледнах я и тя се усмихна слабо.

Останалата част от пътя прекарахме в мълчание. Беше приятно, не беше неловко. Нейната компания е толкова приятна. Чувствам се себе си, когато съм с нея и не случайно ще я заведа на "моето тайно място". Спрях колата и тя ме погледна леко объркано.

-Защо сме в гората?-попита и аз само се усмихнах.

-Ще ти покажа едно място, където ходя, когато съм ядосан, тъжен, изнервен...-обясних ѝ и слязохме от колата. Отидох до нея и я хванах за ръката. Започнахме да вървим по една пътечка и след малко стигнахме до едни скали. Виждаше се една част от Ню Йорк и беше спокойно. Седнах на една от скалите, а Ванеса седна до мен.

-Красиво е!-отбеляза тя и аз я погледнах.

-Да, красиво е!-повторих и се загледах в гледката пред мен.-Обичам да идвам тук! Да се махна за малко от града и да съм сред природата. Помага ми да събера мислите си и да разбера какво наистина чувствам.-не знам защо бях толкова искрен с нея.

-А какво чувстваш сега?-попита и ме погледна. Аз също я погледнах и се взирах в очите ѝ. Тези очи, в които мога да потъна. Започнах да се приближавам бавно към нея и погледнах устните ѝ. Тя също се приближи към мен и слях устните ни. Меките ѝ устни си пасваха идеално с моите. Това момиче ме прави друг човек. Прави ме...щастлив.