DARK/Тъмен

Глава 27

Валъри

След като с Алек си взехме душ се захванахме да приготвяме закуската. Докато аз бърках яйцата,Алек режеше доматите. Никога не съм си представяла,че ще готвим заедно.
На пръв поглед е нещо съвсем малко и незначително,но малките неща са важни. Нали така?

Мислите ми са прекъснати от притискащото ме тяло зад мен. Алек обвива ръце около кръста ми и ме притиска към гърдите си. Усещам топлия му дъх срещу врата си и настръхвам. На лицето ми се появява усмивка,която започва да става по-широка. След като Алек поставя целувка на врата ми се изкикотвям.
- Стига Алек.
Освобождавам се от хватката му и се обръщам с лице към него. Той вдига ръка към лицето ми и с палец гали устните ми като не откъсна поглед от тях.
- Ще изгорят яйцата!-извиквам и го отблъсквам от себе си.
Отивам до котлона и разбърквам яйцата. Вече са готови и го изключвам. Изваждам две чинии от шкафа и изсипвам яйцата в тях. Отстрани слагам доматите и другите зеленчуци,които Алек наряза на ситни кубчета. Взимам двете чинии и отивам към масата,на която Алек ме чака. Подавам му едната чиния и слагам другата на масата. Издърпвам си стола и сядам срещу Алек.

След като се нахранихме и отсервирахме чините видях,че телефона ми вибрира. Пресегнах се да го вземе и прочетох името изписано на екрана и вдигнах мигновено.
- Д-р Уайт?
- Да аз съм. Станало ли е нещо?
- Пациентката от стая 302 се е влошила и трябва да дойдете в болницата възможно най-скоро.
При тези думи сърцето в гърдите ми заби силно. Пациентката от тази стая е момиченце само на 12 години. Като си спомня сладката и усмивка...
- Много ви благодаря! Ще дойда възможно най-бързо.
- Лек ден,д-р Уайт! Съжалявам за неудобството знам,че сте в отпуск,но..
Преди да може да довърши я прекъсвам.
- Не,няма проблем. Благодаря,че ми се обадихте. Желая ви лек ден.
Затворих телефона и го притиснах към гърдите си. Трябва незабавно да тръгна. Огледах се наоколо в търсене на Алек. Отидох до другата стая и го видях стоящ до прозореца.
- Алек.
Закрачих към него с бързи крачки. Той се обърна и ме погледна.
- Какво става?
- Трябва веднага да тръгнем от тук.-гласът ми беше много напрегнат от притеснение за момиченцето.
- Не можем.
- Имат нужда от мен в болницата.
- В болницата има много други лекари освен теб ще се справят и без твоя помощ.
Думите му ме засегнаха и вбесиха.
- Ти не разбираш трябва да тръгна сега. Едно момиченце има нужда от мен.
- Не може да тръгнем сега,Валъри. Трябва да останем още няколко дни.
- Момичето претърпя тежка операция и сега състоянието и се е влошило.
- Казах не,Валъри.
- Тя е само на 12 години,Алек!-извиках срещу него.
- Казах не.
Гневът ми се усили и започнах да крещя срещу него.
- Не мога да повярвам колко си безсърдечен. Ако с това момиче се случи нещо...-спрях,за да си поема дъх и го сръчках с пръст в гърдите.
-...няма да ти го простя. Но най-лошото няма да го простя на себе си.
- Много добре знаеш какъв съм Валъри.
Блъснах го в гърдите и го погледнах яростно. След това му обърнах гръб и се качих горе в спалнята. Заключих вратата след себе си и се спуснах надолу по нея. Поставих глава върху коленете си и няколко сълзи се спуснаха по бузите ми.
Ако нещо се случи с нея...