DARK/Тъмен

Глава 1

Нищо не е случайно. Всичко се случва с причина.
Една случайна среща може да преобърне целият ти живот.

Казвам се Валъри Уайт и работя като млад кардиохирур в Сан Франциско. Както обикновено дните ми минават в работа. Много обичам работата си и затова и се оттадавам напълно.
Живея в апартамент с най-добрата си приятелка-Емили,която също е лекар.

В момента съм в кабинета си и попълвам документи за изписването на някои от пациентите ми. Тъй като смяната ми свършва след 30 минути.
Почти съм готова,когато чувам почукване на вратата.
-Влез.-извиквам в отговор.
През вратата влиза д-р Ник-мой близък приятел и колега.
-Хей,Вал!-каза Ник и ме озарява с усмивката си.
-Хей.
-Още ли работиш?Няма ли да си тръгваш вече?
-Да,след малко свършвам.-отвърнах,подписвайки документите.
-Мога да те закарам до вас.-Ник се приближи и седна на стола срещу мен.
-Няма нужда,Ник.
-За мен няма проблем Вал. Мога да изчакам да свършиш,а и ми е по път.
-Благодаря ти Ник,но аз няма да се прибирам още.
- Добре.-отвърна Ник с усмивка. Изглеждаше леко разочарован от отговора ми. -Лека вечер Вал и се пази!
-Лека вечер и на теб Ник.

Работа ми приключи и се отправям към съблекалнята,за да се преоблека. Отварям шкафчето и изваждам дрехите си. Преобличам се набързо с нещо спортно.
Отивам към фитнес залата. Знам,че вече е доста късно,но имам нужда от това.

Тъкмо излезнах от болницата и се сетих,че днес Емили настоя да ме докара с нейната кола. За това моята остана пред дома ни.
Нищо. Мога да вървя и пеша до залата. Тъкмо ще си прочистя ума.

Вървя по една осветена от лампи алея в един парк. Потънала съм в размисли. Просто вървя.
Поглеждам часовника на лявата си ръка и виждам,че вече е 23:00. Знам какво си мислите. Защо само момиче се разхожда беззащитно по това време? Отговорът е,че не съм толкова беззащитна. Тренирам  бокс вече от 5 години и мога да се грижа сама за себе си.
Винаги съм се справяла сама. Израснах почти сама. След като майка ми умря в автомобилна катастрофа,когато бях на 10. Причината за катастрофата беше новината,че баща ми и изневерява с друга жена. Тя толкова много го обичаше...че умря заради тази любов. След смъртта на майка ми,баща ми се ожени за любовницата си. Бях принудена да живея с тях. Мащехата ми се отнасяше много зле с мен. На баща ми въобще не му пукаше за мен. След известно време баща ми ме изпрати да живея при майка му,т.е. при баба ми,по-точно ме изгони след като ме изгониха от училище. Той ме изхвърли точно пред дома на баба и ми хвърли един плик с пари. Тогава напълно се отрекох от него. Мразя го. Когато станах на 19 баба ми почина и отново останах сама. До мен беше само Емили. Заедно с нея се преместихме в Сан Франциско,за да започнем живото си отначало. Така двете станахме лекари. Не знам какво щях да правя без нея. Тя е като моя сестра. Винаги е до мен.

Силен трясък ме откъсна от мислите ми. Огледах се, за да видя откъде дойде този силен шум. Катастрофа. В отсрещната уличка се беше блъснал мотор. Човекът лежеше на земята. Затичах се с всички сили към него.

Когато стигнах до него той не се движеше.
Клекнах до него и свалих каската му. Беше колкото мен. Сигурно на 25-26. Уоу! Беше доста красив. Валъри мисли трезво!
Трябва да проверя дали има пулс. Протегнах ръката си и поставих два пръста на врата му,за да му проверя пулса. Той отвори очите си светкавично. Боже... Очите му бяха ледено сини. Ако се вгледаш твърде дълго в тях можеш да потънеш.
Непознатия хвана ръката ми  доста бързо. Изправи се в седнало положение още,държейки ръката ми и ме огледа внимателно. Сега погледа му е прикован в очите ми. Нито един от двама ни не отмести поглед от другия. След продължително мълчание наруших тишината като го попитах:
-Добре ли сте? Аз съм лекар и ще ви помогна.
Непознатия пусна ръката ми,но не отмести поглед от очите ми. След минута той се изправи като леко залитна настрани,но аз му помогнах да запази баланс. Сега мога да го огледам по-добре. Той беше по-висок от мен. Целия облечен в черно.Черни маратонки,скъсани черни дънки,черна тениска и черно кожено яке. Беше просто уол! Също така беше с кестенява коса и сини очи.
Той просто излъчваше атрактивност,опасност и мистериозност.
-Трябва да ви прегледам и да ви откарам в болница.-заявих му.
Той изтупа дрехите си от праха. Изглеждаше очуден.
- Добре съм няма нужда,докторе.-отвърна ми с дрезгав секси глас.
- Послушайте ме господине. Това е мое задължение. Трябва да ви прегледам.
- Алек.-каза той.
- Моля?-отвърнах му очудено.
- Казвам се Алек. Наричай ме така.
- Добре,Алек. Сега ще проверя дали имаш охлузвания или счупвания.
Приближих се до него и огледах внимателно за наранявания някъде. Нищо.
- Боли ли те някъде?-погледнах към Алек,очаквайки отговор.
- Имам леки болки,но съм добре.
- Трябва да дойдеш с мен в болницата да те прегледам може да имаш сътресение.
Обърнах се да взема чантата си. Търся телефона за да извикам някого да ни откара. Открих го!
Когато се обърнах Алек беше изчезнах.
Какво по дяволите!?
Обърнах се за минута и него вече го няма.
Огледах се наоколо. Нищо. Никъде го нямаше. Как изчезна толкова бързо и то след този инцидент?
Няма какво повече да направя след това.

***

15 минути по-късно вече съм в залата.
Налагам удар след удар на боксовата круша. В главата ми изникват въпроси като:

Защо Алек изчезна? Защо не искаше да отиде в болница?

Отново удар.

Очният контакт между нас. Начинът по който ме гледаше ме накара да изпитам неудобство. Имах чувството,че може да види душата ми. Този непроницаем поглед. Сините му очи...

Отново удар и пак,и пак,и пак,и пак...
Докато не останах без сили.

Тренировката ми свърши. Сега стоя на улицата пред залата и чакам таксито да дойде. Бях изтощена и имах нужда от почивка.