DARK/Тъмен

Глава 36

Валъри

Смяната ми току що свърши,за това се отправих към съблекалните. Преоблякох се набързо и телефона ми започна да звъни точно,когато излязох през входа на болницата. Извадих го от джоба на якето си и погледнах към екрана.

"Непознат номер"

За миг се зачудих дали да вдигна,но след това плъзнах пръсна по посока на зелената слушалка и го допрях до ухото си.
- Ало. Кой се обажда?
Тишина...беше единствения звук от другата страна.
- Ало! Чувате ли ме?
Отново няма отговор.
- Мисля,че имате грешка.

Затворих телефона и го прибрах обратно в джоба. Огледах се наоколо,но нямаше нищо. Продължих пътя си надолу към уличката на която бях паркирала колата. След 100 метра стигнах до колата и тъкмо отключвах вратата,когато усетих някого зад мен. Ватърът подъхна леко и в ноздрите ми навлезе тежък мъжки парфюм. По гърба ми преминах тръпки на страх. Като защитен инстинкт тялото ми ме предупреждаваше за предстоящата опасност. Опитах се да се обърна рязко,но тялото ми беше притиснато към колата и само след миг усетих убождане. Все още съм притисната силно към колата. Всичко пред очите ми става черно и започвам да виждам размазано. Усещам как тялото ми се отпуска и краката не ме задържат повече. Тогава всичко пред мен става черно и изпадам в безсъзнание.

***

Постепенно започвам да отварям очи. Главата ме боли и ми се вие свят. Опитвам да помръдна ръката си,но не мога. Внезапно ме връхлитат спомените от паркинга. Била съм опоена или дрогирана със сигурност. Поглеждам надолу и виждам,че краката и ръцете ми са завързани за стол. Опитвам да се освободя като се дърпам силно,но без успех.
Оглеждам помещението,в което се намирам внимателно. Всичко наоколо е тъмно,единствутата светлина е от люшкащата се крушка над главата ми.

-По дяволите!-извиквам след като опитвам отново да се освободя.

Тогава чувам шума на щракване на ключалка и вратата се отваря и влизат няколко души носещи черни маски. Започват да се приближават към мен като единия от тях е по-напред.
- Безнадеждно е да опитваш да се освободиш. Столът е метален,а едва ли ще успееш да скъсаш въжето.
Ядосах се и започнах да се дърпам в опит да успея.
Смехът на мъжът отекна в стаята и се приближи към мен и протегна ръка напред към лицето ми.
- Борбена си..това ми харесва.
- Не ме докосвай!-извиках и отново започнах да се дърпам.
- Добре,скъпа,няма да те докосвам. За сега.

- Какво искате от мен? Кои сте вие?-извиках силно.
Мъжът стоеше точно пред мен скрит в тъмнината. Въпреки,че не го виждам мога да се закълна,че в момента се усмихва.
- Също така и умна.. Ето защо Алек те харесва.
- Кой си ти? Защо се криеш?
Мъжът пристъпи напред и излезе на светлина. Протегна ръка и свали маската си. Когато видях лицето му по гърба ми минаха същите тръпки на страх.
- Ти!?
- Казах ти,че ще се срещнем скоро,Валъри.
Черните му очи се впиха в мойте и на лицето му се появи ужасяваща усмивка.
- Еее,Валъри,видя кой съм аз. Сега да преминем на това,което искам от теб.
- Няма да направя нищо!!!-извиках силно към него.
- Все още не си чула какво е. Ще ти дам много лесна задача.
- Веднага ме пусни! Ако не ме пуснеш-
- Какво?-усмихна се още по-широко. - Какво ще направиш Валъри? Нека ти кажа. Нищо! Абсолютно нищо! Защото си в мойте ръце.

- Сега бъди добро момиче и ме слушай внимателно.
- Няма да направя нищо!
Маркъс се обърна назад към другите и им направи знак да му подадат телефона,след което ме погледна в очите. Обърна екрана на телефона към мен. Сърцето ми започна да бие силно,когато погледа ми се спря на екрана.
- Не..не..не...
На екрана беше малката ми сестричка. Въпреки,че е дете на баща ми и любовницата му не исках да бъде наранена. Та тя е едва на 12 години. Към нея беше насочен снайпер. Не може да бъде...Не...
- Това не е всичко.
Маркъс плъзна екрана настрани и сега на екрана беше Емили и насочен към нея снайпер.
- Не...
Маркъс се обърна с гръб към мен и произнесе хладнокръвно.
- Имаш 48 часа.
- Какво!? Не.. Спри! Почакай!
Изведнъж той се обърна с лице към мен и се наведе напред.
- Забравих да спомена. Ако кажеш на Алек или на някого за това те ще умрат. По-късно  ще получиш съобщение какво трябва да направиш.
Маркъс заби иглата на спринцовката в ръката ми и ме инжектира с нещо. Отново всичко ми стана черно и ми се зави свят,след което губя съзнание.

***

Когато отварям очи се намирам в колата си. Колата е спряна точно на мястото където живеем заедно с Емили. Телефона ми вибрира от полученото съобщение. Веднага се протягам за да го взема и отварям съобщението.

"В левия си джоб имаш флашка. Вземи я. Трябва да отидеш в клуба на Алек "ФАНТОМА" и да поставиш флашката в лаптопа му и да изтеглиш цялата информация. След като я вземеш ще се свържа с теб. Помни,имаш 48 часа или сестричката ти ще умре първа."
                                 ~С любов,Маркъс~

Психопат! Нещастник! Болно копеле!

Бръквам в левия си джоб и изваждам флашката от джоба си. От очите ми текват сълзи и опирам главата си върху волана.

 Какво ще правя сега? Не мога да звънна в полицията иначе сестричката ми ще умре. Не мога да кажа и на Алек...

Започвам за удрям по волана и да викам,докато сълзите ми текът. Трябва да го направя. За сестричката ми. Тя не заслужава това. Трябва да го направя...