Хищна птица: Двойно отражение (ВИС-3 №9) (18+)

Глава 16 - Какво е това?

НЕКА СЕ ПРЕСТОРИМ, ЧЕ СИ БЯХ РЕДОВНА В КАЧВАНЕТО, СЪРАТНИЦИ. 

ТАЗИ ГЛАВА МЕ ИЗМЪЧИ ДОСТА, НООО ИМА И ТАКИВА МОМЕНТИ. НЕ Е ОТ НАЙ-ГОЛЕМИТЕ, НО ДА КАЖЕМ ЧЕ ИМА СТРАХОТЕН ХАРАКТЕР. 

ВСЕ ПАК, АКО ВИ Е ХАРЕСАЛА ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАКТОООО СЪМ ПОД НАПРЕЖЕНИЕ И ЧАКАМ ДА РАЗБЕРА ДАЛИ СЪМ ПРИЕТА КЪДЕТО ИСКАМ

ЕНИУЕЙЙЙЙ ЛОВВВ ЮЮЮ

ЕНДЖООООЙЙЙ

*Емина*

Обичах да гледам старите снимки на нашите, без значение кой живот, въпреки че тези от миналия винаги са ми били по-интересни. Рагръщах страниците една по една и се усмихвах на снимките ми от тогава с мама и вуйчо. И двамата си приличахме, единство вуйчо имаше очите на Слоба. Стигнах до една снимка с бели рамки отсрани, която си личеше че беше от фотоапарат с лента и усетих тягостната усмивка, която зае място на лицето ми. Извадих я от джобчето и погалих лицето на Слоба. Бяхме усмихнати на снимката, аз бях седнала в него, а той ме стискаше с две ръце. Не изглеждахме да имаме и една грижа и просто бяхме щастливи и влюбени. Особено той. Колкото приличаше на него толкова беше и различен. Може би беше заради косата и липсата на брада. . Да, определено беше заради тях. Той беше може би единственият мъж, на който му отиваше мулетът и гладко избръснатото лице. Не казвам, че сега не го харесвах, но имаше нещо в тази прическа характерна за едно време, което ми докарваше пеперуди в стомаха.

- Тази снимка ви е много хубава. - дори не чух, кога мама беше дошла при мен и леко се стреснах, а тя се засмя. - Спокойно де, толкова ли съм страшна?

- Не, просто се бях унесла. - обясних. - Мога ли да я взема?

Въпросът ми я изненада, но после просто се усмихна и ме погледна топло.

- Разбира се, мамо. Няма нужда да питаш дори. Вземи албумите при теб, ако искаш дори.

- Благодаря. - усмихнах и аз самата, а тя просто хвана ръката ми и я стисна.

- Не тъжи. Ще го срещнеш пак, ще видиш. Не си се върнала без причина. Той е някъде там и ще се срещнете.