Double (vkook)

10

Тае избра нужният номер от графата с контакти. Допря хладното мобилно устройство до ухото си и нервно зачака. Искаше да се измъкне от хотелската стая, която вчера мислише за приятна. Задушаваше се и му се струваше някак колстрофобично. 

-Тае!- Изблика от емоции в гласа на най-добрия му приятел, някак успяха да го изкара от влудяващата дупка от предположения, в която изтискваше съзнанието си. 

-До 20 минути сме при теб!- Чим явно не мислише да остави Техьонг да го поздрави. Направо на проблема. По гласа на момчето всъщност личеше, че бе странно и трайно развълнувано. Все едно говореше на различна чистота от тази на Техьонг. Безгрижната усмивка, която бе сигурен, че в момента бе закачена, като коледна украса върху лицето на Джимин беше прекалено далеч от проклетото настроение, в което се намираше полузаспалия мозък на Тае. Попринцип се усмихваше. Постоянно. Но сега не бе сигурен в усмивката си. Тя не беше близо до отговора, който търсеше. Въпреки, че ако се замисли то отговора всъщност не беше толкова далеч.

"Само няколко стъпки"

Отговора му се криеше в банята. В момента дори най-вероятно си миеше лицето. Разбира се бялата кожа не е толкова лъскава от само себе си.

"Мамка му"

-Говорих с Юнги. В момента идваме да ви вземем. Дай ми името на хотела.- Чим побърза да добави малката и значителна информация, както и всъщност причината за усмивката си. Тае се засмя лекичко при внезапната асоциация и потърка уморените си очи със свободната ръка. Набързо изръмжа дрезгаво името на хотела и след размяната на още няколко незначителни реплики момчетата затвориха телефона.

След броени минути, Техьонг чу спирането на водата. Мозъка му набързо прехвърли лентата от спомени и при мисълта, че всеки момент ще види лицето на чернокоското, разроши нервно косата си. И ето го. Прекрасното бледо лице със все още няколко капчици вода по челото. Някак обаче погледа на Тае се застоя прекалено дълго върху Кук. Не остана незабелязано.

-Къхъм....има ли нещо?- Думите се отрониха доста тихо и това накара Те да се усъмни, че всъщност бяха изречени. Все пак пое риска и реши да вметне мъничък отговор, колкото да замаже положението.
 
-Джимини ще мине да ни вземе. По добре да тръгваме. -След казаното побърза да отвори входната врата. Кук мина пред него и преди да я затвори от външната страна, Тае внимателно огледа за някоя друга нередност.  След като влезнаха във фоайето, момчетата се насочиха към рецепцията. По пътя обаче Кук се спъна в прегънатото крайче на кафеникавия килим, който явно беше разположен по коридорите на всеки от етажите.

Стисна очите си от изненадващото действие и стреснато се подготви за удър със замата, но усети хладната длан на Техьонг върху корема си. Тае успя да реагира достатъчно бързо, като уви дългата си ръка около кръста на момчето. Усети нещо да изпада от джоба на якето на чернокоското. Погледа му прескочи на две на три към земята, след което се върна върху лицето на Кук.

-Добре ли си?- Попита спокойно и равно. Не смяташе да се държи като засрамена ученичка, което явно имаше различно влияние върху Джънгкук. Бялото му лице се оцвети с един нюанс по тъмно. Лека червенината премина по горния край на бузките му. 

-Ъм а-аз ще те изчакам отвън!- Побърза да смени посоката, в която очите му отчаяно се опитваха да се задържат. След като изхвърли думите, набързо се насочи към изхода, оставяйки Тае в средата на фоайето. Момчето премигна няколко пъти след изчезващата фигура на чернокоското и се наведе да вземе изпадналото. Сребристо блистерче с продълговати хапчета сега се намираше в дланта на Техьонг.

"Моля?"

Тае изпиваше блистера с очи. Нямаше си и на идея от лекарства и това го дразнеше прекалено много. Изведнъж кратка мисъл премина през съзнанието му. Странната случайност, на която стана свидетел преди няколко дни. Училищният психолог се оказа бъдещият годеник на сестра му. Идеалната случайност. Момчето беше доста близко със бъдещият зет в семействотото и това може би завърташе ключа към малката вратичка, зад която се криеха тайните на Джънкук. 

Техьонг се замисли за известно време. Знаеше, че не бе редно и най-правилно щеше да е просто да върне хапчетата. Уви. Любопитството удряше гърдите му прекалено силно. Малката болка образувала се от странното чувство в корема на момчето не му даваше да диша спокойно. Нетърпеливостта накара стъпалата му да изтръпнат и той бързо прибра хапченцата.  След като се увери, че е предал нужното на жената зад рецепцията побърза да излезне пред хотела, надявайки се, че най-добрия му приятел скоро щеше да пристигне.

Отново прекалено кратко, но все пак по-дълго от предишното 😇😅 мнения?