Double (vkook)

12

Те се луташе по коридорите на красивата сграда от доста време. Беше минал по различните етажи, което му позволи да види различните видове изкуства с които останалите ученици академията изучаваха. Видя найстина доста неща, кое от кое по интересно, но.....уви пространството сякаш бе прозрачно за уморения му поглед. От час и половина си гледаше в краката, колкото да не се спъне някъде. Продължаваше да създава плетеница от въпроси и да осъзнава, че неможе да си ги отговори.

Крайниците започнаха да натежават със всяка бавна стъпчица, която правеше. Не бе обърнал внимание, колко късно беше станало. Широките коридори, малко по малко се изпразниха, докато единственият шум, който се разнасяше из между студените и високи стени беше именно от обувките на Техьонг. Той бавно вдигна погледа си и го спря във множеството красиво украсени прозорци от лявата си страна. Загледа се за известно време в тъмнината от другата им страна. Усети болка в корема си. Беше гладен.

След известно време най-накрая се осъзна и извади телефона си. Погледна часа и набързо отвори графата с контактите. Допря студеното мобилно устройство до ухото си, а то от своя страна започна да създава равномерни вибрации. След третата такава на отсрещната линия се отговори. Техьонг прочисти гърлото си преди да заговори.

-Джимини......- Гласът му беше тих, но въпреки това се разнесе из помещението. Студенината на стените поемаше всяка буквичка изречена в този момент, а получилото се ехо се бе наело да я разнесе колкото се може по далеч.

-Хей Те. -Приятното гласче на най-добрия му приятел се попи в съзнанието на Техьонг. От една страна честотата на този глас найстина го успокояваше, но не бе сигурен дали имаше правото да сподели случващото се.  Не знаеше дали ще може да му каже какво найстина става. Дали ще може да обясни поведението си през последните няколко седмици. Не всъщност. Техьонг беше наясно, че нямаше как да обясни какво се случва със самия него през последно време. Нямаше как да обясни нещо, което самия той не знаеше.  Но това сякаш не беше нещото, което го интересуваше в този момент. Истинския интерес беше привлечен именно от състоянието на Кук. 

-Техьонг къде си? Ела в столовата с Юнги ще те чакаме. -Джимин реши да наруши тишината, която принудено се бе застояла между "разговора" им. Изречението извади Те от така дълбоките му мисли.

-Добре......- Натисна червената слушалка и прибра телефона си. След минута две се завъртя и се насочи към даденото място.  След дълго време крачене по коридорите Техьонг се намираше пред столовата. Подаде леко главата си през вратата и започна да се оглежда. Поради късния час много от масите бяха свободни.  Звуците бяха главно от работничките и готвачите в кухнята. На заден план се чуваше и шушукането, на някои от учениците. 

Те разпозна фигурата на Джимин на една от страничните маси. Взе поднос и насили една кратка усмивка за жената, която му слагаше храна. Нямаше много апетит, но корема го убиваше. Трябваше да хапне нещо.  Насочи се към масата и се намести срещу Чим. Юнги стоеше до него. Беше разположил главата си върху ръцете и не обърна особено внимание на туко що пристигналия Те, който от своя страна усети странна нотка на напрежение между двамата, но реши че не бе сега времето да разпитва Джимин за това.

Поздрави тихо и започна да гълта храната в чинията си. Всяка хапка ставаше все по безвкусна от предишната, което след известно време ескалира до гадене. Покри устата си с едната си длан и бутна подноса с храна навътре. Джимин го изгледа въпросително. Забеляза, че нещо не бе наред. Всъщност всичко не бе наред. За първи път виждаше Те толкова уморен. Монотонен и някак..........

безпомощен.

Съжалявам за краткото изпълнение. Ще се опитам да ги правя по дъли за тези, които имат интерес^^