Double (vkook)

13

Техьонг приключи с вечерята си и по най-бързия начин върна мръсните чинии. Срещна погледа на Джимин и с леко мърдане на главата му подсказа, че си тръгва. Въпреки нуждата да сподели на някой, Те осъзнаваше, че ако го бе направил сега щеше да му донесе само проблеми. Да не говорим, че самият Чим изглеждаше различно. Постоянната усмивка, която попринцип беше закачена на лицето му, без значение обстоятелствата и онази нотка в характера му, която го караше да говори без да спира... всичко това беше изчезнало в рамките на няколко часа. 

Присъствието му се усещаше едва едва, визията му бе замаглена от обикновенните и тъмни домашни дрехи, които явно бе облякъл колкото да се нахрани преди да се върне в стаята си и да заспи. Тае забеляза всичко това. Беше наясно, че проблем има. Беше наясно, че нямаше да се оправи само с един разговор. И двамата имаха нужда от време, нужда от разбиране и от подкрепа.

Техьонг премигна няколко пъти. Вече от няколко минути стоеше пред вратата на стаята си и слушаше различните викове, излизащи приглушено заради дървеният материал делящ помещенията.  Различни фрази от сорта на "мамка му" и "сериозно ли" се разнасяха и бавно бавно си прокрадваха път навън, към ушите на Тае. Джънгкук търсеше нещо. Техьонг премигна още няколко пъти, като плавно уви студените си пръсти около дръжката на вратата.

И ето, точно преди момента на нужният лек натиск, който ръката му трябваше да придаде, за да се отвори вратата, нещо сякаш го изхака в главата. Хапчетата. Именно, какво друго можеше да търси Кук по това време и да вика по този начин. Та той не си отваряше устата за нищо. Изведнъж Тае се отдръпна. Направи няколко крачки назад, припомняйки си думите на Юри. Какво се очакваше да направи в момент като този?!

Главата му щеше да експлоатира от развитието на различните варианти в главата му. В рамките на единица време, в съзнанието на момчето се изредиха толкова много сценарий за това как протича всичко. Тае залитна леко, удряйки гърба си в стената зад него. Явно крачките, които се бе заел да прави, в опита си да се отдалечи повече от въпросната стая се оказаха прекалено много.

Няколко секунди по късно момчето вече тичаше в дадена посока. Вече бе решил, какво ще направи. Лицето му започна да почервенява от липсата на въздух. Странно беше, как прекрасната и огромна сграда беше толкова празна по това време. Повечето от осветлението бе загасено. Малки лампи разположени симетрично една от друга светеха в лек жълтеникав цвят, успявайки да осветят всъщност малка част от дългите и широки коридори. Стените кънтяха и разпространяваха единственият звук, който можеше да бъде чут, а именно този, причинен от тежкото дишане на Тае.  И ето я отново. Вратата с гравираната изящна табелка с изписано едно единствено име.