Patient Jonah Marais

7

Мама извика,, Джона "вкъщи, но не му каза защо. Малко преди той да дойде тя излезе. Знаех, че го направи нарочно, но не казах нищо. Когато Джона пристигна, тишината обгръщаше и двама ни. Никой не смееше да каже нещо. Просто стояхме и се гледахме. Аз го гледах, не знам за него,но въпреки това усещах погледа му. Наистина ненавиждах тази качулка.

-Защо се криеш? Имам в предвид... Защо не показваш лицето си?

-Защото така е по-добре! -отвърна спокойно, дразнейки ме.

-За кого?

-За мен? Проблем ли имаш с това?

-Да, не мога да разбера дали ме гледаш и това ме дразни!

-Това ли било? Не можеш да разбереш дали те зяпам, както ти мен? - усетих как лицето ми се затопли, но извърнах глава.

-Не те зяпам!

-А аз крия. - щях да кажа още нещо, но реших да не се заяждам. Ако искам майка ми да ми обърне внимание, трябва да се превърна в негова приятелка.

-Добре, така да е. Защо не споделяш с никого. Не показваш лицето си, не говориш ако не те попитат нещо?

-Защото така съм решил! - каза отново, карайки ме да извъртя очи.

-Защо ми говориш така сякаш ме мразиш!? - попитах го най-накрая.

-Защо ме разпитваш, като не искаш да знаеш!? - отвърна на въпроса ми с въпрос.

-Кой е казал, че не искам!?

-Очите не лъжат, скъпа!

-Какво значение има, ти и без това не ме харесваш!

-Кой е казал, че не те харесвам?

-Очите не лъжат, скъпи!

-Няма от къде да знаеш, тъй като ти не ги виждаш!

-Ами покажи ми ги! - протегнах ръка към шапката му, опитвайки се да я сваля бързо и най-накрая да видя лицето му, но неговата ръка се задейства като със защитен механизъм и отблъсна моята. При сблъсъка, гривната която носеше, поряза ръката ми. Извиках заради болката, която усетих, а само след няколко секунди потече и кръв.

-Ти, тъпир, тъп психопат.... - започнах да го обиждам, подскачайки наоколо от болка. Всъщност, не бе болка за умиране. По-скоро това, че не успях да видя лицето му, а на всичко отгоре и ме заболя ръката.

-Приключи ли с обидите, защото трябва да си сложиш лепенка. - изгледах го лошо и тръгнах към банята за да взема аптечката. Мрънках тихо за това колко глупава идея беше да се опитвам да разговарям с откачалка като него, докато той вървеше зад мен.
Изчистих раната на ръката си и я намазах с някакво лекарство. Посегнах към лепенките, отваряйки една. Опитах се да я залепя, така че да не опира толкова раната, но не се получаваше и вече се ядосвах. Тъкмо щях да взема нова, но Джона ме изпревари и издърпа ръката ми. Погледнах настрани, докато той се опитваше да залепи лепенката ми.

-Съжалявам. - проговори след кратко мълчание. Наистина исках да му кажа, че така и трябва, но ако искам да се с приятелим трябва да съм мила.

-Аз също... Не трябваше да го правя. Съжалявам.

-Както и да е... Ако майка ти няма да се върне скоро, ще тръгвам. - кимнах, а той се насочи към вратата.

-Благодаря- за лепенката. - благодарих му, а той се усмихна и си тръгна. Може би ще успеем да се с приятелим...