-Какво щеше да направиш ако знаеше, че това ще се развие по този начин? - попитах със сълзи на очите си. Избягвах погледа му, но неговият упорито преследваше моя.
-Ако знаех, че да те обичам ще бъде толкова трудно, нямаше да отворя онази проклета вр...
-Искаш ли да разбереш, какво е чувството всеки ден да ти се присмиват, заради нещо, което не контролираш ти.?
-Просто ми разкажи, какво се е случило! Няма как да ти отговоря ако не знам, колко е сериозно! Джона, представи си, че аз съм майка ми и си тук за да ми разкажеш. Отпусни се и използвай съзнанието си за да ми преразкажеш какво точно е станало.
-Не искам после и ти да се смееш, както всички останали... - каза тихо и млъкна.
-Кой е казал, че ще ти се смея? - Той не отговори нищо, но се изправи от мястото си и набра ръкавите на якето си. Имаше татуировки... Доста познати татуировки. Къде съм ги виждала?
-Знам как изглежда и знам, че ще го направиш щом и ти разбереш. - измърмори, докато беше обърнат с гръб към мен. Изправих се от стола и застанах зад него.
-Ако не го направя? Джона, ти не ме познаваш!
-И ти не ме познаваш, Мина, и точно за това говориш така.
-Опиши се с думи!
-Не ми се играе на игрички! - засмях се на отговорът му.
-Не е игра, искам да ми кажеш как се описваш, а след това и как мислиш, че те описват останалите.
-С една дума - игра.
-Просто го направи!
-Или какво? - усещах усмивката му, както и вероятността да не науча, но исках да разбера още нещо за него.
-.. Ще спра да ти говоря. - казах първото, което ми дойде на ум. Той се засмя на глас, смехът му беше... Сладък?
-Ако не знаех, че ти липсва квалификация, щях да те попитам къде си я получила, а след това да докладвам.-усмихнах се на шегата му.
-Значи започваме с това, че си забавен. Шегата от преди малко го доказа. - казах и застанах пред него. Наблюдавах качулката, която закриваше лицето му, сякаш го гледах в очите.
-Какво те кара да мислиш, че се шегувам? - Усмихнах се. Повдигнах рамене и продължих да го наблюдавам.
-Имаш красиви очи. - каза той, но умът ми бе другаде.
-Мислиш ли, че имам шанс, да те опозная? - зададох следващият си въпрос.
-Ако ти се отдаде възможност, смятам че ще се справиш.
-А ще получа ли такава? - усетих как въздъхна, а след това замълча.
-Може би. - каза той. Отново се усмихнах и надигнах ръцете си към качулката му.
-Може ли? - изчаках да разбера отговорът му и тогава започнах да я премахвам от лицето му, но точно тогава вратата на кабинета се отвори, а аз се отдръпнах от него. Сърцето ми биеше като лудо, ръцете ми трепереха, а през умът ми преминаваше картината от преди няколко секунди. Щях да видя лицето му и може би това бе единственият ми шанс, а майка ми реши да се появи точно сега!?
Oops! Questa immagine non segue le nostre linee guida sui contenuti. Per continuare la pubblicazione, provare a rimuoverlo o caricare un altro.
