Patient Jonah Marais

8

-Джона, много съжалявам, че се получава така, но ми излезе нещо спешно. Имаш ли нещо против ако прекараш часът си с дъщеря ми? Тя няма нищо против, всъщност дори може да ме замести. - каза майка ми, оставяйки ме с отворена уста. Не знам дали ще успея да се справя,това е нейна работа, нямам правото да работя с пациентите ѝ, не квалификацирана съм! През умът ми минаваха милиони причини за да не го направя, но не казах нито една. Защо, по дяволите?!.

-Какво трябва да правя? - попитах я тихо.

-Вземи си една тетрадка и му задавай въпроси, а след това записвай отговорите! Просто е и съм сигурна, че ще се справиш! Обичам те! - каза и целуна бузата ми, преди да ме остави сама с Джона. Погледнах към него, а той вече се бе настанил в кабинета ѝ. Ще се справя. Не е толкова трудно, нали? Взех някаква тетрадка, която беше захвърлена върху бюрото ѝ и седнах на мястото ѝ. Погледнах към Джона, който се бе излегнал върху удобният диван, вероятно подигравайки ми се. Хванах химикалката, но ръцете ми трепереха и я изпуснах.

-От мен ли се притесняваш, Мина? - попита весело.

-Мисля, че аз трябваше да задавам въпросите.

-Да, квалификацията ти го показва. - засмя се той.

-Нека да започваме. - прекъснах го преди да ми се е присмял отново. - Не искам да те притискам още от първият ни сеанс за това ще те попитам нещо лесно...Защо криеш лицето си?

-Ако  продължаваш така няма да дойда на вторият ни сеанс. - пошегува се той.

-О, хайде, Джо! Голямо момче си, нали? - подиграх му се. - Просто ми кажи, защо постоянно си скрит.?!

-Аз също никога до сега не съм мислел, че ще се налага да го правя. До преди няколко месеца, не се интересувах от мнението на хората и това какво биха казали за мен. След едно глупаво... Всичко се промени. Отношението им, приятелствата ни. Не можех да изляза свободно на улицата заради подигравките им. - проговори след кратко мълчание. Имах чувството, че всяка негова следваща дума, се забиваше в мен.

-Какво стана после?

-Смених града, хората покрай себе си, освен най-добрите си приятели. Благодарение на тях сега съм тук, където разговарям за проблемите си с не квалификацирано малко момиче.

-Не съм малко момиче.! - отсякох.

-Но не си и квалификацирана.

-Какво общо има?! - попитах раздразнена. До преди няколко минути му съчувствах, а сега искам да го ударя с тетрадката в скута си..

-Не знаеш нищо за живота все още, Мина.

-Не си толкова възрастен за да знаеш, Джона! - контрирах го аз.

-Понякога дори възрастните хора, не разбират живота колкото тези, които са преминали през препятствията му.

-А ти през какво си преминал, Джо? Хорското мнение? - опитах се да го подразня.

-Може би за теб, не е толкова важно, защото не си го изпитала. Не знаеш какво е да излезеш с приятелката си и всички да ти се присмиват, сочейки те с пръст. След това тя да те зареже заради напрежението...

-Едва ли е толкова зле. - измърморих, но явно ме е чул.

-Искаш ли да разбереш?!