Patient Jonah Marais

36

Не плаках, което беше доста учудващо. Не се хранех, защото не намирах смисъл в живота. Не спрях да мисля за него, защото не можех. Вече дори мисълта за него не ме крепи към живота.

Джона беше човек, към когото можеш да се привържеш много лесно. Думите му, прегръдките му. Съветите, които ти даваше и начина, по който те насърчаваше. Сякаш дори да знае, че е невъзможно да се справиш с нещо, се опитваше да ти прехвърли сигурността и спокойствието. Да ти каже, че каквото и да става той вярва в теб... Той вярваше в мен, а аз в него и какъв беше резултата? И двамата загубихме доверието на другият.

През главата ми минаваха сценарии, които го оправдаваха, но и такива които бяха болезнени и за жалост бяха истината.
Възможно е да иска отмъщение за клипчето. Но защо му е да го прави, щом то му помогна да сбъдне мечтите си. И ето я истината. Аз бях онзи, шибан, заместител който отричаше, че бях. Още когато ми каза, че все още има чувства към онова момиче, аз бях сигурна в това. Той я иска обратно.
И ето, че когато му се отвори възможност да прегърне отново щастието си, той го направи.

Заболя ме, но го очаквах някой ден. Знаех, че това между нас няма да продължи дълго, а когато започнахме и да се караме вече бях сигурна, че не знача толкова много за него. Мога да преглътна това, че не бях важна за него. Ще спра да мисля за нещата, които ме накара да усетя. Ще спра да се сещам за усмивката му или начина, по който изричаше името ми. Но вероятно никога няма да се отърва от моите чувства. Може би трябваше да прекратя всичко, още щом видях снимката ѝ. Той не я беше скрил там. Опитваше се да я запази сред колекцията си от романтични филми. Може би за него тя беше олицетворение на романтиката. Беше красива, в сравнение с мен, имаше хубаво тяло, но най-важното тя имаше сърцето му.

Вратата на стаята ми се отвори, а аз не погледнах към нея, продължавайки да се визирам в стената. Очаквах да е майка ми, идваща за да ме предупреди за поредния пациент, при когото трябва да отиде, но се изненадах, когато това се оказа той.

-Нужно ли е да казвам, че съжалявам? - зададе въпрос, когото игнорирах. В този момент нямах желание да говоря с никого, а още по-малко и с човекът, който ме разби на парчета. Обърнах се на другата страна, заглеждайки се в стената срещу леглото ми. Той мълчеше, което ме караше да се чувствам още по-зле. - Съжалявам! Това ли искаш да чуеш? Или и него Корбин ти го е казал? - чувайки името на Корбин се обърнах към него. Боли ме за начина, по който се отнесе с мен, а той отново се опитва да обвинява друг. Дори не осъзнава, че в момента обвинява един от най-добрите си приятели, а именно Корбин. Подминах го на път да изляза от стаята си, когато ръката му ме спря. - Трябва да говорим! За нас.

-Не мисля, че ме познавате за да говорим за "нас" господин Мараис.