Patient Jonah Marais

18

Когато се събудих вече беше светло, а Джона липсваше. Чувствах се по-добре, но въпреки това все още бях замаяна.

-Мина! Колко пъти да те викам? - каза майка ми, влизайки в стаята ми. - Казах ти да дойдеш и да закусиш!

-Не съм гладна. - простенах, докато се обръщах на другата страна.

-Няма да минеш с този номер! Не си яла нищо от два дни! Закуската, която ти оставих вчера все още е в хладилника. Какво правиш!? Не се храниш, а на всичкото отгоре спиш и с отворен прозорец, да се разболееш ли искаш? - скара ми се тя.

-Може ли да ме оставиш сама!? Спи ми се. - казах раздразнена. Най-вероятно Джона си е тръгнал, след като ми стана зле. Нали значех много за него? Тогава защо не остана? Усетих как нещо в мен се надига и се забягах към банята. Чух стъпките на майка ми зад мен, но в момента не ми се мислеше за скандала, който ще създаде.

-Казах ти, че си вредиш! - каза разочарована и ми помогна да се изправя от студените плочки, върху които бях седнала, защото нямах сили за да се изправя. Помогна ми да стигна до леглото си и отиде някъде. Вероятно отново има пациенти, които са в "спешно" състояние. И тя ще ме остави. Завих се през глава и се свих на кълбо. Все още усещах онова гадно чувство в стомаха си. Мина известно време, през  което почти бях заспала, когато усетих студ, последван от настръхването на тялото ми. Отворих мързеливо очите си и разбрах, че майка ми е премахнала одеалото от лицето ми.

-Направих ти супа и няма да спиш, докато не я изядеш! - каза тя и седна до мен. Помогна ми да седна и ми я подаде. Не исках да ям, защото само от мисълта за храна ми прилошаваше, но когато майка ми започне да говори така, никога няма да ме остави на мира, докато не изпълня желанието ѝ. Започнах да се храня и при всяка следваща хапка ми се гадеше, но след няколко минути гадното чувство започна да отминава. Почувствах се малко по-добре от супата ѝ и мисълта, че е тук и се грижи за мен.

-По-добре ли си? - кимнах и се усмихнах леко.

-Искам да поспя. - казах ѝ и отново си легнах. Тя излезе от стаята, като преди това ме предупреди, че ще намине за да ме провери по-късно.
Загледах се в прозорецът, през който вчера Джона дойде за да говорим. Забелязах малко листче до нощното си шкафче. Опитах се да го достигна без да ставам от леглото и успях.
Беше бележка... от Джона. Разгърнах листчето и се загледах в изписаните думи.

"Надявам се да си по-добре, когато се събудиш"  

-Джо.

От задната страна на листчето имаше изписани цифри. Вероятно номерът му. Дали да му се обадя? И какво да му кажа? Оставих листчето до възглавницата си и отново се загледах в прозорецът. Неусетно съм заспала. Когато се събудих навън вече падаше мрак, а върху масичката до леглото ми имаше поставен поднос с храна.
Погледнах към часовникът на стената си и установих, че вече е единадесет вечерта. Спала съм толкова дълго? Изправих се от леглото си и вече се чувствах малко по-добре. Дори бях гладна. Тъкмо взех подноса, когато отново чух шум отвън. Дали е той? Върнах го на мястото, от което го взех и се изправих от леглото. Погледнах към терасата си, а той вече стоеше там и чакаше да му отворя.
Когато отворих прозорецът, той направи крачка към мен, но залитна. Опитах се да го хвана и усетих, че бе пиян. С малко усилия успях да го вкарам вътре през прозорецът и да му помогна, да стигне до леглото ми.

-Мина... - промърмори той и хвана ръката ми. - Знаеш какъв глупак съм, нали? - започна да се смее истерично, а аз вече бях сигурна, че алкохола не влияе добре и на двама ни.

-Как дойде до тук в това състояние.? - попитах го, наблюдавайки как едва говори.

-Доведе ме...

-Кой те доведе тук? - попитах, неразбираща нищо.

-Сърцето ми..-каза, след което отново се разсмя. Накарах го да легне и отидох да му донеса вода. Когато се върнах той беше прегърнал възглавницата ми, докато очите му бяха затворени. Помислих си, че спи и оставих чашата с вода върху масичката. Щях да го завия, но той отново хвана ръката ми и я издърпа към себе си, предизвиквайки падането ми върху него. Позата, в която се оказахме беше неловка и твърде... интимна. Опитах да се стана, но той ме хвана за кръста, принуждавайки ме да се наведа, след което ме прегърна.

-Ухаеш на цветя. - чух дрезгавият му глас, каращ ме  да настръхна, този път не последва смях. Искаше ми се да се оставя в прегръдката му, но не биваше. Не и така. Надигнах се внимателно и погледа ми се насочи към качулката му, която леко се беше надигнала, изкарвайки на показ устните му. Припомних си онази нощ и отново усетих болка в гърдите си.

-Красива си. - след думите му, които ме накараха да се изчервя, надигна ръката си и погали лицето ми. Реших да отвърна на жеста и също погалих лицето му. Може би имах възможност да разбера кой е той. Мога да премахна качулката му и да видя лицето му. Но няма ли да постъпя несправедливо спрямо него? Докато се усетя, той вече се надигаше в седнало положение, а качулката му се свличаше назад, докато най-накрая не падна. Отказах се очи в очи с него. По дяволите, това е той....