30

1.4K 90 5
                                    




И двамата бяхме категорични, че това е краят. Но всъщност беше ли лесно? Какво щеше да стане от сега нататък? Той ще идва при майка ми за сеанси, а същевременно с това ще страним един от друг. А колко дълго ще продължи това?

Никой от тези въпроси не бе толкова важен. Мислите ми бяха заети с мисълта за него. Намрази ме. Толкова лесно.? Мислех си, че щом той може да ме зачеркне и аз ще мога, но въпроса беше ще успеем ли? Как ще се виждаме всеки ден без дори да се погледнем, усмихнем на другият или прегърнем? Как ще преодолея жаждата за него? Без малките жестове, които правеше несъзнателно?

Ами той? Лесно ли ще ме забрави или вече го е направил? Толкова много ли го нараних, че да се откаже от мен? Нали винаги щеше да бъде до мен? Защо се отказа толкова бързо?


-Мина... Някой е дошъл да те види. - щом майка ми ме извести за това, сърцето ми сякаш отново започна да функционира правилно. Той се върна? Затичах се към входната врата по най-бързият начин, но когато не срещнах него и малкото надежда, която имах умря.

-Хей. - каза той. Изненадах се, че точно Мейсън е тук. Какво търси тук всъщност? - Ще имаш ли нещо против ако се разходим? - колкото и да не исках, може би трябваше да се разсея. Не съм говорила с никого, от както си тръгнах от къщата на Джо вчера. Кимнах и облякох якето си, излизайки. Мълча известно време, след което започна с въпросите като "как си" или "какво става".

-Чух  слухове за теб и приятеля ти...

-От къде ги чуваш все тези слухове? Кой говори толкова по мой адрес? - ядосах се. Не разбирам защо хората винаги споделят неща за теб, обсъждат те и накрая всички знаят преди теб какво се случва с живота ти.

-Не ми се ядосвай, аз само ти казвам, какво чух. - вдига ръце в защита той.

-Съжалявам... Просто последните два дни са ужасни и всичко се случва толкова бързо, че вече не знам какво да мисля.


-Значи е вярно? Вие сте се разделили? - попита Мейсън. Толкова исках да кажа не, но ние сложихме край на това по между ни. Нито един от двама ни не отстъпи, нито единият не спря другия да се предаде. Предадохме се в самото начало. Без положени усилия.

-Ние... Да, нещо такова.


-Защо?

-Нали беше чул слухове? Не разбра ли и причината?

-Разбрах някои неща... - почеса се зад врата, чудейки се дали да го каже. -... Някои споменаха, че ти е изневерил. - останах учудена от думите му. Що за глупости измислят тези хора? Нашата раздяла няма нищо общо с изневяра. Или поне аз мисля така. Вярвам на Джона и знам, че никога не би направил нещо подобно... Както не мислех, че ще ме остави.

-Това няма нищо общо. Нито той, нито аз съм му изневерила. Той... Ние решихме, че нещата не се получават и се разделихме. - обясних.



-Хората говорят какво ли не, за да създават врява.

-Но със сигурност, не е приятно когато ти си им в устата.


-А ти сега... Щом вече не сте заедно. Мислиш ли да излизаш с други? - попита нервно. Наистина, нямам представа на къде върви този разговор, но със сигурност знаех отговорът на въпроса му.

-Не знам защо ме питаш това, но предполагам че скоро не бих могла. Имам в предвид... Твърде скоро е. Вероятно за други е нормално, но аз не мога да преодолявам нещата толкова лесно.

- За  това си специална.- не мисля, че чух правилно. Мейсън, момчето в което бях влюбена, току-що ме нарече специална.? А защо не се почувствах така, както съм си представяла? Защо не усещам пеперудите в стомахът си? Защото бях влюбена в него. С времето нещата се промениха. Вече не помня  чувството, което изпитвах щом го видя. Може би, защото с времето Джона се превърна в Мейсън. Чувствата ми към него са същите като тези, които имах към Мейсън, но все още са такива, докато тези към момчето пред мен, избледняват.
Щях да кажа нещо, вероятно глупаво, но нечия ръка ме прекъсна, издърпвайки ме на страна.


И по този начин срещнах очите, за които изплаках сълзите си. Срещнах очи, които също като моите бяха зачервени и подпухнали. А дали и сърцето му бе разбито като моето?


Patient Jonah MaraisWhere stories live. Discover now