Patient Jonah Marais

16

Не знам как трябваше да приема думите на Джона, но ме нарани. Отново. Защо винаги казва неща, които ме нараняват? Как можа да си помисли, че аз флиртувам с приятелите му? Какво си е помислил "не ѝ вързах аз и налетя на тях"?

Днес има час с майка ми, а аз реших да изляза за да не се засечем. Тъкмо бях на път да отворя вратата и някой позвъня на звънецът. За мой "голям" късмет беше Джо. Не му казах нищо, макар той да ме поздрави, а го подминах. Почти бях излязла от двора, когато ръката му се обви около моята, а онова електричество отново премина през мен. Спрях се на мига и го погледнах.

-... Мина... Аз... За вчера. - дори му е трудно да се извини.

-Няма значение, не ми пука.

-Не мисля, че не ти пука.

-Тогава спри да мислиш, защото очевидно не ти се отдава! - ядосах му се. Начина, по който говореше с мен, беше сякаш няма нищо. Не ме е засегнал с думите си и не го е осъзнал!

-Знам, че си ядосана, познавам те... - прекъснах го преди да продължи.

-Не е вярно! Не ме познаваш! Ако беше така нямаше дори да си помислиш, че бих флиртувала, с приятелите ти!

-Съжалявам, че ти го казах, не го мислех наистина! Знам, че ти не си способна на такова нещо.

-Но си го помисли! - казах наранена. Знам, че с Джо не се познаваме отлично, но прекараното време заедно, някак си ме привърза към него и думите му ми влияят също.

-.. Съжалявам, не трябваше да ти крещя.

-Защо си го помисли?

-Не знам... Наистина, не знам. Ти доста време си говореше с тях и накрая цялата тази размяна на прегръдки...ядосах се, може би защото аз не получих такава. - след думите му останах объркана, засрамена и може би изненадана. Той ми се развика, защото не съм го прегърнала? - Знам, звучи глупаво, но и на мен не ми беше много приятно да гледам как прегръщаш всички... - тези негови думи отново предизвикаха някакво различно чувство в мен. Да не би да ревнува? И следващите му думи ме свалиха отново на земята. - Все пак ти си моята приятелка, а не тяхната!

-.. Трябва да вървя. - обърнах се за да тръгна, но си спомних, че ръката му все още държи моята. Той забеляза, но така и не ме пусна.

-Мисля, че все още не сме изгладили отношенията си.

-Всичко е наред, Джона. - излъгах, докато погледа ми бе забит в ръцете ни. Усетих другата му ръка да хваща брадичката ми, повдигайки я за да го погледна. Беше глупаво тъй като така или иначе не можех да видя очите му.

-Не искам единствената ми приятелка да ми бъде сърдита. За малко време ти успя да спечелиш доверието ми и да се превърнеш в мой истински приятел. Момчетата също много те харесаха, което значи, че не съм сгрешил и ти наистина си такава за каквато те мислех. Мила, забавна, добра и искрена. Не искам да загубя такова момиче.

-Джона, това което ми казваш е много мило, но няма от къде да знам дали си искрен с мен. Аз до сега не съм виждала лицето ти, не знам как точно изглеждаш, но въпреки това ти имам доверие, но не мога да кажа нищо за теб. Дори в момента, може би ме гледаш в очите, а аз дори не знам. Различно е, когато всичко е казано очи в очи.

-Това ли е? Искаш да видиш как изглеждам? - кимнах, несигурно. - Защо!?

-Искам да знам, че мога да ти вярвам. Искам да ме гледаш в очите, докато ми говориш. Може би за теб е глупаво, но за мен е важно... - бях прекъсната от майка си, която повика Джона за часът им.

-Нека да се срещнем по-късно и ще поговорим става ли? - попита вероятно обнадежден. Знам, че няма какво друго да ми каже, но въпреки това кимнах. Надявам се този път да се е вслушал в мен и да ми се разкрие. Поне това може да направи "приятелят" ми...