Patient Jonah Marais

14

Събудих се на непознато място. Къде, по дяволите, съм? Изправих се, но усетих силна болка в главата си. Огледах се, опитвайки да си спомня нещо. Бях на парти. После говорех с Мейсън и онова момиче се появи... После целунах Джона.
Отново лицето ми се намуси. Вероятно съм в стаята му. Изправих се и вързах косата си на опашка. Погледнах се в огледалото и осъзнах, че изглеждам ужасно, но той вече ме е видял така. Няма смисъл да правя каквото и да е за да скрия следите от разтеклият се грим. Излязох от стаята и се огледах отново. Никога до сега не съм била на този етаж.

Запътих се към стълбите и започнах да слизам, докато не стигнах хола. Погледа ми обходи стаята, докато се спря върху дивана. Джона спеше на дивана. Вероятно заради мен. Застанах зад дивана, опитвайки се да разбера дали спи. Дишаше дълбоко, което потвърждава твърдението ми. Спеше толкова спокойно. Може би направих грешка като му се обадих вчера. Притесних го, а и е очевидно, че той не ме приема по онзи начин. Всъщност, аз приемам ли го като такъв? Харесвам ли го като нещо повече? И от кога?! Защо се обадих на него, точно след като Мейсън ме отхвърли? Защо се чувствах още по-зле щом и той го направи?

Очите ми отново се насълзиха, но се опитах да се спра. Взех нещата си и се запътих към вратата, опитвайки се да не го събудя. Може би е нечестно да го оставям така без да го предупредя. Все пак вероятно го събудих в три през нощта, а след като си тръгна така какво ще си помисли?

Колкото и да не исках се върнах обратно в хола и за мое щастие намерих тетрадка и химикал върху масичката срещу дивана. Откъснах внимателно един лист и се замислих. Какво да напиша? Може би трябва да му благодаря...

Трябваше да си тръгна рано, благодаря ти, че дойде веднага след като ти се обадих.

                                               - Мина.

Приключих с бележката и я оставих върху масичката. Изправих се и го погледнах за последно. Не знам каква илюзия съм си създала. Той никога не би искал да бъде с такава като мен. Обърнах се за да си ходя, но случайно ритнах кракът на масата и изохках, събуждайки Джона.

-Мина? - каза сънен. Обърнах се към него и се усмихнах извинително, колкото и да не ми бе до усмивки.

-Съжалявам, че те събудих... Трябва да тръгвам. - казах, но той ме спря.

-Мога да те закарам, тъкмо ще си поговорим.

-Не искам да те ангажирам и с това. Достатъчно те затрудних вчера,за което се извинявам. Трябва да тръгвам...

-Помниш ли какво стана вчера? - замълчах, чудейки се какво да му кажа. Ако си призная може повече да не иска да бъдем приятели и да ме намрази за това, което направих. Ако излъжа всичко ще си продължи по старо му и няма да има неловки моменти.

-Помня само как ти се обадих. - излъгах го аз.

-Беше доста разстроена и объркана, когато ми се обади...Всичко наред ли е, между теб и майка ти?

-Да, наред е.

-Не ме разбирай погрешно. Не си мисли, че се опитвам да ти се бъркам, но ако някой те е наранил по някакъв начин, можеш да говориш с мен. Нали за това са приятелите!? - усмихнах се, но исках да заплача. Какво ми става? Защо искам да плача за щяло и нещяло!? Може би, защото Мейсън ме предпочита повече като приятелка, а Джона като близка. Дори и приятелството ни е странно. Единствената причина да се нарече такова е само защото аз винаги звъня на него като съм пияна, а той ме прибира без да казва нищо. Почти. Спомням си, когато ме бе нарекъл не зряла. Може би е прав. Чаках да се сбъдне нещо, за което дори не съм се постарала достатъчно. Целунах го за да се почувствам по-добре, но не мислех за последствията от глупавите си действия.

-Благодаря ти... Приятел.

-Нека да те закарам. Ще бъда по-спокоен, още е едва седем, а на вън има изтрезняващи откачалки. Не искам да ти се случи нещо. - кимнах, примирявайки се и излязох. Добре, че не виждам лицето му и не ми се налага да го гледам в очите, докато сърцето ми се пръска. Защо никога не мисля преди да действам?

След няколко минути вече пътувахме и никой не казваше нищо. Не знам дали беше неловко, защото дрои не мислех за това. Точно в тази кола вчера той ме отблъсна. Показа ми, че не съм момичето, което повечето търсят. Не съм зряла, красива, умна, а просто глупава, постоянно излагаща се, не зряла глупачка. Кой би искал такава като мен?

Усещах как отново очите ми се пълнят със сълзи, но за мое щастие вече бяхме пристигнали. Благодарих му и излязох от колата. Едва, когато се прибрах в стаята си, колата му потегли. От сега нататък, няма да се хващам за празните надежди...