Patient Jonah Marais

19

Джона за това ли се крие? Наистина ли това е причината да живее в сянка? И го прави от месеци? Може би хората са се държали твърде зле с него, за да постъпва така.
Мислих дълго време, докато накрая не започнах да се унасям в прегръдката на Джона. Направих няколко опита да се измъкна, но той беше заспал дълбоко, докато ръцете му бяха здраво обвити около мен. От една страна беше приятно да бъда толкова близо до него. Но от друга знаех, че може би това е единствената възможност да бъда близо до него. Той никога няма да ме приема като нещо повече.

Бях на място, което беше като мой дом. Чувствах се толкова добре. Но къде бях, по дяволите? Каква е тази топлина до мен. Изведнъж усетих как топлината се отдалечава от мен, оставяйки ме да потреперя. Леглото се размърда и аз мързеливо отворих очи.

Джона се беше изправил и оправяше шапката си. Веднага щом погледна към мен затворих очите си. След няколко минути усетих как ме завива. Исках да се сгуша отново в него, но нямаше как. Вероятно вече беше трезвен и никога не би го направил отново. Мечтите бяха до тук. Време е за болезнената реалност. Чух как отвори прозорецът и излезе. Станах след него за да затворя, но когато погледнах надолу той вече прескачаше оградата.
След като си тръгна вече не усещах онази топлина. Така и не успях да заспя.
Пуснах си някакъв филм и отново се замислих. Времето измина бързо и вече беше девет сутринта. Помогах на майка си с подреждането на кабинета, а тя започна да ми задава въпроси.

-Какво става с Джона? Напоследък доста често се виждате... - каза тя и ми намигна. Какво значи това? Тя знае ли, че той идва вечер през прозорецът ми.?

-Аз.. Не разбрах.?

-Онзи ден се видяхте, а преди това още няколко пъти. Май се сближихте. - усмихна ми се тя, а вече и аз можех спокойно да отвърна на усмивката ѝ.
Сближили? Наистина ли сме се сближили? Може би има напредък от самото начало, но нищо повече. Той все още не се е разкрил пред мен, а ако не бях видяла лицето му, може би нямаше да го видя.

-Какъв е проблема на Джо?

-.. Скъпа, говорехме за това. Изчакай той да ти каже, защото аз нямам това право. - каза тя, карайки ме да извъртя очи. Понякога тази поверителност ме изкарва от равновесие. Щях да ѝ кажа нещо, но усетих как телефона ми извибрира в задният ми джоб. Джона искаше да се срещнем. Дали помни нещо от вчера? - Той ли е? - погледнах я объркано, а тя се засмя.

-Защо ми се смееш? - попитах раздразнена.

-Направо засия, вероятно Джона ти писа? - попита тя, гледайки ме странно.

-Ние сме само приятели. - признах ѝ аз. Тя не ми повярва, но всъщност и аз не исках да си повярвам. Но това беше истината.

-Така ще ми кажеш. - извъртях очи и я оставих за да се приготвя. Когато бях готова излязох и се запътих към мястото, на което си уговорихме срещата.

Вероятно отново е с Корбин и останалите. Усмихнах се на тази мисъл, но корема ми се сви, щом се сетих за разговорът, който ми предстоеше с него. Той разбра нещо, но нямам представа дали е това или просто е предположил нещо друго. Пристигнах на мястото преди Джона и го изчаках. Забави се около двадесет минути, но все още го чаках. Може би има проблем с колата или му е изникнала работа. А дали ми е вързал тенекия? Мислех да си ходя, когато го видях и си отдъхнах, че не ме е зарязал просто така. Но когато забелязах, с кого идваше сърцето ми замря в гърдите. Джона идваше към мен с момиче. Държаха се за ръце, а тя изглеждаше щастлива. Сякаш всичко се повтаря, но този път на мястото на Мейсън беше Джона и за жалост болеше много повече.