Patient Jonah Marais

35

Нещата вървяха зле между мен и Джона. Или поне за мен бяха така.
Той все повече и повече не намира време за мен, а това ме кара да се натъжавам. Всеки път, когато е тук, се държа толкова... вманиачено? Сякаш съм лепило, по което той е залепнал и иска да се отлепи, но не може. Когато е на участие или интервю в мен винаги има едно странно чувство, което сякаш ме срива от вътре.

Последно го видях преди седмица, разделяйки се със скандал. На последък караниците заемат по-голямата част от времето ми с него. Имам чувството, че цялата вина е в мен.

Винаги го разпитвам и искам да знам всичко, вероятно се чувства сякаш аз контролирам живота му и това ме побърква. Никога не съм предполагала, че ще бъда едно от онези гаджета. И под "онези" имам в предвид момичетата, които искат сметка от приятелят си за най-малкото нещо. Не знам дали напълно спадам към тях, защото аз не го правя с цел контрол, а по-скоро разговор. Вече сякаш дори нямаме какво да си кажем. Почти винаги е изморен или приключва всичко с "няма нищо интересно". Знам, че звучи абсурдно, но.... Чувствам се пренебрегвана от мечтите на гаджето си.

Последно се карахме, защото той криеше от мен. През цялото време, докато беше тук си пишеше с някого. Опитвах се да го игнорирам, но той игнорираше мен! Чашата преля, когато започна да се усмихва срещу екрана на телефона си. Исках да разбера кой го забавлява толкова да не би това да беше Али. Попитах го с кого си пише, а той ми отвърна че не е важно. Издърпах телефона от ръцете му и щях да видя, в кого се крие щастието на моето гадже. Тогава той го грабна от ръцете ми и ми се развика, само защото исках да видя с кого си пишеше. Аз, разбира се не се предадох и също повиших гласът си. Споделих му как се чувствам, колко ме  наранява, докато постоянно е с Али. А той ме отряза, казвайки ми да спра с драмите. Естествено, че не спрях. Казах му, че вече не прекарваме толкова време заедно и се чувствам не важна, а той ми отвърна, че това е всичко за сега и ако не съм щастлива мога да си намеря друг. Разплаках се, но въпреки това продължихме  да си викаме, докато накрая той не издържа и си тръгна, крещейки че всичко беше грешка. Не знам дали имаше в предвид това да дойде или изобщо изборът му свързан с това да бъдем заедно. Нарани ме.
Очаквах да ми се обади на сутринта и да се извини, но така и не го направи. Всеки следващ ден се надявах да дойде и да ме види, да каже че се е объркал и е нямал това в предвид, но всичко което получих е нищо. Накрая се пречупих и му звъннах, макар да не ми вдигна му изпратих съобщение, в което му се извинявах. Отново нищо. Дори не ми отговори. Вчера, след толкова пропиляни сълзи и безсънни нощи взех решението да отида лично при него в студиото, където бе следващото му участие. От къде знаех? Корбин ме информираше и имаше време за мен, докато гаджето ми дори не отговаряше да съобщенията ми.

Бях почти пристигнала, когато получих съобщение от Корбин да не отивам. Когато го попитах защо той отвърна, че участието е отменено. Вече виждах сградата и колата на Джо беше отпред. Вероятно събитието бе отменено сега или в най-лошият случай Корбин ме е излъгал, защото не иска да идвам. Влязох вътре и продължих по първият коридор, в дясно, следвайки оказанията на опътването за етажите. Виждайки екипът да се приготвя за ефир, осъзнах, че е второто. Излъгал ме е? Не разбирам, вчера каза, че е добра идея да се срещна с него и да поговорим.? Забелязах момчетата и Али да говорят с водещата на събитието. Докато се усетя те вече излизаха на сцената. Джак, Корбин и Даниел също бяха доста добри музиканти и с Джона взеха решението да създадат група наречена  "Why don't we". Това събитие беше едно от първите, на които се появяваха като група. Интервюто минаваше добре и те все още не бяха започнали да пеят, когато водещата зададе още един въпрос към Джона.

-Джона, този въпрос е насочен към теб и приятелката ти. Носи се слух, че че вече имаш приятелка и тя е тук. - Той се усмихна и кимна, докато аз не разбирах нищо. - Нека да я поканим тук и да седне до теб. - след думите ѝ, от някъде се появи непознато момиче. Или поне за мен беше непознато, защото очевидно гаджето ми я познаваше. Той я придърпа в прегръдката си. Постави я точно до сърцето си, на мястото... Където ми казваше, че винаги ще бъда само аз.

-От колко време сте заедно? - попита тя, разбивайки ме още повече.

След отговорът, който даде останах без думи. Пет месеца. Ние бяхме заедно едва от един, но изобщо бяхме ли заедно? Това момиче до него, вече не бе толкова непозната, бе същото момиче от онази глупава снимка. Това е бившата му, но дори в това нямаше как да бъда сигурна. Вероятно вече аз съм бившата. Не знаех какво да направя в този момент. Изведнъж погледът на Корбин попадна на мен и казвайки, името ми
всички останали погледи се забиха в мен. Дори и този на Джона, но той не направи нищо, гледаше ме докато държеше ръката на онази. Попитаха, коя съм аз и никой не каза нищо. Вероятно, защото бе вярно. Аз съм никоя. Никой не се интересува от мен и само преча. Чудех се какво изобщо правя, все още тук? Защо ги наблюдавах сякаш са ме наранили, докато те дори не ме познаваха? Сякаш тялото ми беше спряло да слуша командите, които мозъкът ми изпращаше. Тогава настъпи онзи момент, в който успях да направя единственото нещо, което имаше смисъл, а именно да си тръгна.
Обърнах се и излязох от залата. В такъв момент бих се разплакала и избягала вкъщи, но този път беше различно. Не бързах за никъде тъй като вече нямах дом, в който да се сгуша. Беше дошъл краят за временния заместител...