Patient Jonah Marais

17

Беше късно. Може би минаваше полунощ. Не можех да заспя, защото в главата ми се въртяха моменти от последните дни.
Движение и шум привлякоха вниманието ми към прозорецът. Изправих се несигурно от леглото си и застанах до прозореца, оглеждайки какво и кого имаше навън.
Забелязах силует в тъмното. Наблюдавах го около минута, докато той не започна да ми помахва. Това беше плашещо странно.
Човекът започна да се приближава до къщата и изведнъж започна да се изкачва по терасата. Какво, по дяволите?!

Отдръпнах се от прозорецът и грабнах телефона си, готова да се обадя на полицията...Сърцето ми биеше като лудо. Вероятно има логична причина човекът да се катери по терасата ми... Що за откачалка ще ми помаха, а след това ще се катери до вторият етаж!? Грабнах вазата до себе си, веднага щом забелязах сянката на силуета до прозорецът ми. Чух почукване по стъклото, а аз вече треперех. Човекът се опита да отвори прозорецът, а аз бях готова да го захвърля с вазата в ръката си.

-Мина! - чух името си изречено от познатият глас на силуета. Това Джона ли бе? - Аз съм, Джона! - отдъхнах си и пуснах вазата. Отворих прозорецът и го погледнах ядосано.

-Какво правиш тук, по това време и защо, по дяволите се катереше по терасата ми!? - попитах го на един дъх. Сърцето ми все още заплашваше да излезе от гърдите ми, а ръцете ми все още трепереха.

-Съжалявам, но ти така и не ме потърси, а исках да ти споделя нещо.

-В един през нощта?!

-Мина, знам че вероятно все още ми се сърдиш, но не искам да е така. - звучеше тъжен, но какво можех да направя аз? Той беше този, който се държа грубо с мен.

-Не те разбирам, знаеш ли!? Единият ден ми казваш, че ми имаш доверие, а на следващият ми крещиш.

-Беше глупаво, знам... Моля те, дай ми шанс да се поправя. Не искам отношенията ни да са такива. Беше ми добре, докато можех да споделям с човек, който не е двадесет и четири часа залепен за мен.

-Ти избираш, с кого да бъдеш заобиколен, а очевидно аз не съм сред тези, с които искаш да бъдеш...

-Мина, не ме ли чу? - попита, прекъсвайки ме. - Искам да си тук до мен, споделяйки ми и разсмивайки ме, да ми се усмихваш и да се изчервяваш, когато ти е неловко. Да ми задаваш въпроси, а след това да ме изслушваш. - думите му стигнаха до сърцето ми, почти разтапяйки ме. Той е забелязал толкова неща в мен,а аз все още дори не мога да го видя. Имам ли шанса да сваля качулката му сега? Мога ли да го поискам от него или трябва да изчакам той да ми се разкрие. Но ако никога не го направи?

-Мисля, че трябва да се прибираш... Става късно, а ти не живееш близо.-усетих силна умора, която се опитва да ме повали.

-Виждаш ли!? Дори грижовността ти ме кара да се чувствам виновно... Моля те, Мина, не ми се сърди. Понякога говоря глупости и не мисля преди да говоря.- думите му преминаваха през умът ми, но нито една от тях не се задържаше. Чувах думите му, но не успявах да разсъждавам над тях. Очите ми започваха да натежават, а краката ми да омекват.

-Джона... - казах името му, несъзнателно и се хванах за ръката му. Изведнъж загубих равновесие, а след това всичко потъна в мрак.