Patient Jonah Marais

12

Избягвах Джона от седмица, макар той винаги да се опитваше, да разговаря с мен. Измислях си оправдания, защото не исках да го слушам.

Думите му все още ме нараняват, но какво мога да му кажа? Той беше толкова учуден, че се почувствах жалка. Дори когато излязох от къщата му, като глупачка чаках отпред няколко минути, но без никакъв смисъл. Той не ме последва.

Днес отново имаше час при майка ми, а аз отново щях да го избягвам. Такъв беше плана, но реши да обърка всичко, идвайки по-рано от посочения час. Майка ми бе заета с друг пациент и аз трябваше да остана при Джона, колкото и да нямах желание. По необяснима за мен причина плаках заради думите му онзи ден. А сега той стоеше пред мен, без да казва и дума. Сериозно ли? Цяла седмица се опитваше да говори с мен, а сега просто мълчи.

-Защо си тръгна така онзи ден? - най-накрая се осмели да проговори.

-Защото трябваше.-отвърнах просто.

-Изглеждаше разстроена и не искаше да говориш с мен от тогава.

-Така ти се е привидяло. - излъгах.

-Мина, защо се държиш така!? Ако съм направил нещо нередно, искрено се извинявам. - започна той, преди да го прекъсна.

-Стига! Ти дори не знаеш за какво се извиняваш, няма как да е искрено!

-Тогава ми кажи какво съм направил! - заинати се той. Извъртях очи и се насочих към стаята си, не желаейки да споделям каквото и да е с него. Щях да затворя вратата на стаята си, когато нещо или някой ми попречи. Джона стоеше зад мен без да прави нищо.

-Трябва ли ти нещо? - попитах го изнервена.

-Не ме оставяй сам. - каза, карайки ме да се изсмея. Да го оставя сам? Защо?

-Каква съм аз, че да го правя? Дошъл си при майка ми, нали? Часът ѝ свършва след няколко минути, спокойно тя ще бъде с теб.

-Мислех си, че.... Искаш да сме приятели.

-Да, исках.

-Искаше? Вече не искаш...?

-Джона, защо ми задаваш такива въпроси? -бях отчаяна и спокойна, докато сядах върху леглото си. Той ме последва и седна до мен. Колената ни се допираха, а вероятно погледа му бе забит в мен.

-Интересувам се от отговора.

-Ясно ми е, че ти не искаш да бъдем приятели, какво значение има?-попитах тихо.

-Защо... Защо си мислиш, че не бих искал?

-Реакцията ти го доказа онзи ден...

-.. Не те разбирам. Какво направих?

-Нищо. Точно там е проблема.

-Аз.... Какво трябваше да направя?

-Няма значение.-отвърнах му.

-Изненадах се, знаеш ли защо? - поклатих отрицателно глава, очаквайки отговорът му. - От известно време губя доста приятели, които всъщност никога не са били такива. Познавам те от кратко време и да, признавам си чувствам те по-близка, но... Не очаквах ти да искаш да бъдеш приятел с мен, както ме нарече веднъж "побърканият".

-Понякога истината надминава очакванията ни.

-Значи...Искаш да сме приятели? - попита несигурно.

-А ти искаш ли?

-Да...Искам. - усмихнах се на думите му.

-Аз също. - някакво странно чувство започна да се надига в мен, докато тялото му се приближаване към моето. Иска да ме прегърне? Щях да разбера ако майка ми отново не бе провалила момента. Въпреки това, че отново ми попречи да опозная Джона, нямах против. Стига ми това, че усетих аромата на новият си приятел. Приятели...Това ли исках?