Patient Jonah Marais

45

Бях ядосана, наранена и объркана. Ако това е просто игра, нали Джона сам ми призна, че е само договор. Но ако не е?

Опитвах да спра проливането на сълзи заради него, но всеки опит бе неуспешен. Минаха дни, Джона идваше всеки ден,а аз се крия. Лъжех майка си, че всичко е наред, но бях честна, когато ѝ казах, че не искам да го виждам. Вероятно и тя е гледала интервюто, но не казваше нищо. Може би така бе по-добре. Без повече излишни обяснения и лъжи.
Може би вече е време аз също да спра, да се залъгвам. Това беше краят ни.

Навън времето бе ветровито. Вятъра караше клоните на дървото да се удрят шумно в прозорецът ми. Не обръщах внимание на шумът, но сърцето ми забързваше ритъма си. Дали сега бяха заедно? Почукване на вратата ме извади от мислите. Знаех, че това беше майка ми, идваща да ме извести за поредният опит на Джона да говори с мен. Когато чрез вратата не влезе тя, а Мейсън не знаех какво да кажа. Той ми се усмихна тъжно, а аз просто стоях и го гледах.

-Не изглеждаш никак добре. - каза той.

-Какъв невероятен приятел. - казах тихо, опитвайки да се засмея, но вместо това сълзите продължиха да се стичат по лицето ми.

-Извинявай. - започна притеснено, след като седна върху леглото ми, прегръщайки ме. Нямах представа какво става с мен, в този момент, но имах нужда от нечия прегръдка. Имах нужда от неговата прегръдка, която ме обгръщаше с топлина, но сега не той е тук, а Мейсън. - Той обясни ли ти? Извини ли се?

-Не... Не исках да го слушам. Дори не се показах, когато идваше. Нямам сили да се справям и с това. - тъгата в гласът ми се личеше, колкото и да се опитвах, да я крия.

-Може би трябваше да чуеш и неговата версия. - започна той преди да го прекъсна.

-Защо да слушам нещо, което видях с очите си? Дори и преди мислех и имах съмнения, но вече знам, че не са били само съмнения. Те са заедно и той я обича. Била съм само заместител.

-Мина, не плачи, моля те! Не си струва! Казах ти, че рано или късно ще направи някоя глупост и ще те нарани. Опитай се да не мислиш за него. - утеши ме той, продължавайки да разтрива гърбът ми с ръката си. Беше успокояващо и не знам как, но успях да спра сълзите. - Той не те заслужава... До някъде и аз имам вина всъщност. - каза тихо, карайки ме да се отдръпна от прегръдката му и да го погледна. За какво да е виновен?

-Каква вина?

-.. Трябваше да ти кажа от самото начало, че аз също имам някакви... Чувства към теб.

-К-какво?

-Не ти бях казал, защото се притеснявах, че може би ти няма да изпитваш същото, а след това се появи и Джона... Но едва сега разбирам, че ако ти бях признал тогава, той нямаше да ти разбие сърцето. - мълчах и го гледах невярващо. Човекът, в когото бях влюбена години наред се е страхувал да ми признае, че ме харесва? Обикновено бих се зарадвала, но как да го направя щом вече мястото в сърцето ми е заето от друг?

-Аз... Не знам какво да кажа.

-Не казвай нищо. Вече няма значение, няма как да го избегна. - каза тъжно, докато погледа му скиташе по лицето ми. Бях объркана, но когато той започна да скъсява дистанцията по между ни, не знаех какво да направя. Трябваше да се отдръпна, но ръцете му ме притискаха към него, докато устните му докоснаха моите. Може би преди съм си представяла този миг много, много пъти, но сега е различно. Не чувствам нищо от това, което усещам от близостта на Джона. Опитах се да го отблъсна внимателно и успях, но тогава нещо друго привлече вниманието ми и това бе момчето, което ме наблюдаваше от прозореца. Джона...