Patient Jonah Marais

10

Реших да изляза навън за да помисля над случилото се вчера. Нима той наистина щеше да ми се довери?

Възможно ли е да съм се справяла като психолог? Засмях се на самата си мисъл и седнах на една пейка, оглеждайки случайните минувачи. Всички хора бяха различни. Някои бяха високи, а други ниски, някои имаха тела за които са се трудили усърдно във фитнеса,  имаше и такива, които не са полагали особено големи усилия, но пак изглеждат добре. Нещата които изброих, не са единствените по които може да се определи един човек. Външният вид никога не говори за характера на човека, а по - скоро за предпочитанията му.

Джона беше един от многото, които искат да бъдат харесвани и да не бъдат обсъждани с насмешка. Не разбира, че на света няма такива хора. Колкото и да се старае винаги ще има някой, който да бъде негативно настроен към него. Колкото и добре да се държиш, както казах всеки е различен. От друга страна, няма нищо лошо в това отношението ти да бъде приятелски настроено към всички. Дори тези, които искаш да удариш с тухла.

Слънцето започваше да залязва и мисля, че вече трябва да се прибирам. Тръгнах към улицата, която водеше до вкъщи, но погледа ми бе привлечен от нещо познато.

Момче с шапка и слънчеви очила говореше с мъж на средна възраст и изглеждаха така сякаш се карат. Разбира се, веднага разбрах, че това беше Джона. Не исках да подслушвам... О, кого заблуждавам исках да разбера за какво си говорят. Започнах да се приближавам до тях, минавайки зад дървото успях да намеря място с добра гледка и.. звук?

Джона и мъжът говореха за някакво посещение или интервю. Ще кандидатства за работа? Мъжът се опитваше да го убеди в нещо, но Джона отказваше. Изведнъж се преместиха малко по-в страни, попречвайки на добрият звук. Наложи се да измисля нещо и реших да се натегна малко. След като разбрах, че няма да се получи реших да се доближа на още няколко крачки. Може би това бе едно от най-лошите решения, които съм взимала до сега, защото се спънах в кракът си и залитнах. Паднах върху мръсната земя, но тъй като дървото бе на малко по-високо ниво се потъркалях. Излагах се около минута след което се блъснах в пейката отсреща, удряйки главата си. Въпреки болката в главата си от удара мълчах. Ужасно силно се надявах Джона и мъжът да не са забелязали малкото ми падане. Кого заблуждавам ако те не са видяли нищо от това, повече никога няма да подслушвам.

Всичките ми надежди изчезнаха в мига, в който срещнах образа си в тъмните му очила. Усмивката красеше лицето му, а шапката му за пръв път не закриваше и тъмните очила.
Помогна ми да се изправя, а аз вътрешно умирах от срам, докато се усмихвах смутено.

-Мина? Подслушваше ли?-попита развеселен.

-Н-не. - излъгах набързо.

-Съжалявам, сигурно съм видял друго момиче, да се крие зад дървото. - ококорих очите си след чутото. Видял ме е?

-Аз, не подслушвах... Видях... катерица и реших да я... погаля. - измърморих несигурно. Едва след като се по успокоих разбрах какво съм казала.  Джона избухна в смях, а след него и аз се усмихнах изкуствено, колкото да изглеждам нелепо. Изложих се повече от всякога. Ако сега имаше рекорд по най-голямо излагане щях да го счупя.

-Да, добре... Хайде да те приберем. - каза весело. Да ме прибере? Да не съм на пет?

-Мога и сама, знаеш нали? - попитах леко раздразнена.

-Трябва да съм сигурен, че няма да припаднеш в някоя уличка, след този удар от пейката. - по дяволите, сигурна съм, че ще ми го натяква до вкъщи.