Patient Jonah Marais

20

Трябваше да кажа нещо, след като ме поздрави, но така и не можех. Сякаш само ако си отворех устата щях да заплача. Нали се примирих с това? Нали разбрах, че ние сме само приятели? Тогава защо продължавам да се чувствам толкова зле?

-Мина, всичко наред ли е? - попита той отново. Кимнах, лъжейки. Не знам дали ми повярва, но в момента не ме интересуваше. - Това е Али. - представи ми я той, без да спомене каква му е. Мисля, че бе очевидно.

-Здравей. - каза тя и подаде ръка. Нямах желание да я хвана, но въпреки това го направих, разтърсвайки ръката ѝ.

-Мина, ще имаш ли нещо против ако изпратим Али до тях? След това ще поговорим. - поклати отрицателно глава и тръгнах след тях. През цялото време си разменяха погледи и си говореха тихо, понякога се смееха и закачаха, докато аз ходех след тях като трето, излишно колело. Очаквах поне Джона да ми обръща внимание, но това така и не се случи, докато не стигнахме до къщата на Али. Тя го прегърна и целуна по бузата, надигайки леко качулката му, а аз извърнах главата си на другата страна. Каза му още нещо, което както всичко останало така и не чух, след което каза чао и влезе в голямата триетажна къща пред нас. Когато Джона се увери, че е влязла отново тръгнахме. Вече не беше толкова весел, а мълчеше. Може би няма какво да си каже с мен? Дали помни какво се случи вчера? Помни ли колко силно ме прегръщаше, пиян и уязвим, открит и грижовен? Помни ли онези моменти, които аз запечатах в съзнанието и сърцето си, преди той да изтрезнее и отиде при нея? Дори аз се чувствах пияна на сутринта. Сякаш се бях напила от аромата му, но разликата беше там, че аз все още не мога да изтрезнея.

-Съжалявам за вчера... Притесних те. Знам, че не е едно от най-приятните неща, някой да се появи късно, пиян и говорещ глупости. Нямам представа защо дойдох, нито помня как го направих. - не знам дали осъзнаваше, но в този момент той ме нараняваше още повече. Не знаех как да приема думите му. Какво имаше в предвид? Че всеки път, когато правех глупости, обаждайки му се, след това съм го притеснявала? Или това, че се почувствах добре вчера в прегръдките му? Кое от двете беше грешката му? - Мина, защо не ми казваш нищо? Обикновено не млъкваш! - каза нервен. Какво можех да му кажа? "Признавам си, беше грешка да се появиш пиян, говорещ глупости и каращ ме да се чувствам важна и нужна?" Сякаш за пръв път се чувствах желана от някого, а той го приема за грешка. Преглътнах парещото усещане в очите си, които искаха да излетят своите думи.

-Извинявай, бях се замислила. - излъгах. - Ти и Али... Сте доста сладки. От кога сте заедно?

-Чакай, аз и Али? Заедно? Имаш грешка, ние сме само приятели... Никога не бих имал връзка с приятелка. Ако някой ден това приключи  ще бъде неловко и за двама ни и просто не знам как ще можем да си имаме доверие както преди. - каза, наранявайки ме за пореден път днес. Никога? Знаех, че това между "нас", никога няма да го има като нещо повече, но въпреки тези мои очаквания, таях надежда, която умира малко, по малко след всяка следваща секунда.

-Изглеждате доста близки. - отбелязах.

-Мога да кажа, че е най-добрата ми приятелка. - усещах усмивката му, докато ми разказваше за детството им заедно, както и сълзите, които отчаяно искаха да потекът. - Докато тя бе извън страната имах чувството, че ще изгубя най-хубавата част от живота си. Вярно е, че си имах и момчетата, но беше различно. Имаше период, в който си мислех че бях влюбен в нея. Но той отмина бързо, защото разбрахме, че не сме един за друг.

-Как го разбрахте? - попитах, въпреки, че не исках да знам нищо повече за него и тази Али.

-Бяхме прекалено еднакви. Тя не обичаше промените, не харесваше как хората променят живота ти, нито новите запознанства. Не се впечатлява от новите неща, тя бе точно като мен. Точно там бе проблема. Сякаш щях да излизам със себе си. - засмя се той. - Жалкото бе, че го разбрах едва след първата ни целувка. Едва ли някога ще успея да забравя този спомен. - сърцето ми замря, докато го слушах. Тя може да го прегръща спокойно, имала е устните му върху своите, има доверието му, а аз съм просто... Мина.

-Трябва да се прибирам. - измърморих, след което просто си тръгнах. Нямах сили вече за да спирам сълзите си. Оставих ги да се стичат спокойно. Той отново не ме последва и не се интересуваше. Кога ще спра да се надявам? Аз не съм Али. Не съм нея.

Когато се прибрах, се затворих в стаята си и плаках дълго. Плаках за разбитите си мечти, за умрелите си надежди и за наивното си сърце, което болеше. Сълзите така и не спираха, точно както и думите, които се въртяха в главата ми.
Аз никога няма да бъда негова истинска приятелка, а какво остава за нещо повече. Може би, бях до тук с мечтите. От днес нататък ще живея в реалността. Без празни надежди...